Сред пущинака се извиха асфалтови шосета, но те не водеха за Чилтепе, а за Говедарника. Забръмчаха камиони, но те не се отправяха за Чилтепе, а за Говедарника. „Говедарника“ — изведнъж се понесе от уста на уста. „Говедарника“ — изведнъж прогърмя. Геолозите го коронясаха на своите карти с червени колелца. Географите побързаха да измерят височината му, фотожурналистите го фотографираха. На неговото име, което още миришеше на пресен говежди тор, кръстиха най-напред един забой, след това един рудник и най-сетне — цял руднопромишлен район. Старите гръмки имена се свиха и смълчаха пред новото и славно име, докато най-сетне един кантонер свали дървената табелка с надпис „Чилтепе“ и я смени с нова, по-красива и голяма, с надпис „За Говедарника“.
Трепна Чилтепе, наранен и разлютен. Наежи се, разтърси грива и зарева: „Но как така? Аз подпирам небето, аз съм по-висок!“
Говедарника сякаш нищо не чу и не видя. Завиваше пак с габрова шума сухите си рамене и обираше трохите на лъчите, когато се търкулнеше към залез небесната софра. И даваше буците кристал, които беше носил в утробата си още от зората на Земята — за да се превърне тя в метални птици, във вагони, в жици.
В стъпала към звездите.
Радю и двете баби
В дома на Кръстю Ламбрев, бригадир и партиен секретар на добралъшкото трудовокооперативно земеделско стопанство, има радиоточка. Накипрената с дантела и варак бакелитова кутия е закрепена току под тавана, за да не я достигат Кръстювите двете баби — Деля и Марика: първата — майка на жена му, втората — негова майка, на деветдесет и четири години. С какво застрашават двете баби радиоточката — „Радя“, както я наричат те? С какво я заплашват?
Кръстю пази „точката“ не от гнева на двете баби, а от тяхната любов. Те най-чистосърдечно си мислят, че в малката кутия има човек, и желаят да се грижат за него. Веднъж гласът на „Радя“ попрегаснал и двете баби завикали на снахата: „Петро мари, сипни на Радя млечице, че гласът му е прегаснал!“ Петра не обърнала внимание и си отишла по работата, но като се върнала, сварила майка си покачена на стол, когато се канела да оправи гласа на „Радю“ с канче прясно мляко.
Вечерта Кръстю се опитал да обясни на бабите, че в кутията няма човек, че гласът човешки идва по жицата.
— Тъй ли? — сопнала се баба Деля. — Ако жиците можеха да пеят и да приказват като Радя, защо не пропее жицата на двора, дето сме закачили прането? Кажи де!
— Жицата не приказва — поправил се Кръстю. — Приказват хора, но гласовете им идват по жицата.
— Вземи тогава една жица, че й викай, да те чуе!… — разсърдила се майка му не на шега.
— Щом е тъй — опитал Кръстю последното средство, — кажи ми как се побира в една кутия човек?
— Как ли? — обадила се в защита на своята сватя баба Марика. — Има, сине, хора жиновити, та се побират не в кутия, а в напръстник! Не беше ли едно „жиновито“ заследило баща ти, кога беше пъдарин в Касъмово? През „Баба“ като минавал, стъмнило се и едно мъниче го заследило, сетне станало заек, като влезъл в селото — превърнало се в турчин, че и турчинът се изгубил, и като си дойде в стаята — на пояса му една хлебарка. Прекръсти се и чак тогава се изгуби…
Бай Кръстю разбрал, че загубил битката, но все пак, за да не отиде съвсем напразно тоя разговор, помолил майка си:
— Щом като е жиновито, не му сипвайте мляко! Гласът му е прегаснал от времето, огрее ли слънце — пак ще се оправи. — И за всеки случай Кръстю повдигнал дъсчицата, тъй че и на стол да се покачат двете баби, да не могат да я стигнат.
Случи ми се да се запозная с Кръстювите двете баби и да водя с тях паметен разговор.
Когато влязох в стаята, където Кръстюви денуват и готвят, бабите си бяха легнали. Щом видяха, че влиза непознат — дигнаха се и двете: баба Неделя от ъгъла зад печката, баба Карика — от одърчето край оджака. Баба Деля впери в мене тъмните си, още пъргави очи и първа се обади:
— Ти кое си бре? Да не си от гърковците?
— Не съм от гърковците, явровче съм — отговорих силничко, като смятах, че бабата недочува.
— Че не викай толкова силно!… Мазилката от тавана ще окапе! — жегна ме тя, седна край печката и заоправя забрадката си. — Покани го, Петро, покани го да хапне! — обърна се тя към дъщеря си.
Петра сложи на софрата канче с прясно мляко, сланина, хляб и яйца и ме прикани да вечерям. Двете баби седнаха насреща ми, във висша степен заинтригувани — и двете възнисички, но държеливи, с наплетени конци вместо плитки и с по една панделка на плитките: у баба Деля — морава, на баба Марика — лимоненожълта.