— Е-е, кажи сега, ябанджийо, кажи новото? — подкачи баба Деля.
— То сега новото все от едно място излиза — кимнах към радиоточката.
Баба Неделя поклати глава:
— Бре-е-ей, как се не умори наш Радю, устата му как не омаляха от сутрин до вечер да се смее и приказва! И все му е драго, и все вика: „Втори живот живеем и още по-хубав ще го направим“. Откак е дошъл той, без дружинка сме не останали с моята сватя: и като мечка реве, и като петел пее, и като кукувица кука… На жена се прави, на дете… на какво ли не!… И за Хахарин разправяше, дето се шишнал въз небето… Ти чу ли?
— Чух, чух.
— Надрипнал облаците и оттам видел Земята — продължи баба Неделя. — Била като лешник.
— Видял, видял, само господ не видял! Нямало господ на небето — обяви Кръстю. — Да знаете!
— И ти да знаеш отсега, че небето е надиплено на седем ката, сине!… Господ е в най-горния кат, затова са го не видели, нали, сватя? — затърси баба Деля теологическата помощ на баба Марика, която безстрастно си печеше ръцете на печката, заслушана в нашия разговор.
— Гагарин се е застягал пак да хвърчи и тоя път ще иде чак до седмото небе! — закани се Кръстю. — Ще видите!
— Я видим, я не — намеси се и баба Марика. — Косилницата ако ни остави, ще видим, ако не — сладко ви жито с орехи!
— Ща са държим, мари! — рече баба Неделя. — Ща подпираме вратничето, да не влезе косилницата с косата… И Радя жа пуснем да вика. Като види, че сме дружина, ща са остави… С две глухи баби няма да са препълни светът! Ние още си можем и фасул да прекопаем, градина да насадим, кокошки да нахраним… Кажи, зетьо, ама силно кажи, да чуе сладката и медена!
— Тъй е, тъй, и фасула прекопавате, и градината вадите, че и на мене акъл давате — съгласи се Кръстю. — Чухте ли какво казаха снощи за времето?
— От пладнина сетне щяло да вали — отговаря баба Марика. — Ти по-рано да станеш, стегни мъжете, по-ранко да засеят! Ровнат ли се в земята картофите — страшно няма… Нека си вали!… Айй, гиди Радю, откъде са пък научи да познава времето! Пусни го, мари Петро, да попее на ябанджийчето! — обърна се баба Марика към снаха си и в очите й засвети възхищение и гордост.
— Я викам, зетьо, дали от Радя няма да чуем някой хабер и за Петър, за внука? — попита баба Неделя.
Кръстю се засмя:
— Я кажи, майко, как са го изпратили в Русия! — дяволито ми намигна той и настоя: — Кажи, кажи!
— Че то снахата ми разправяше — започна баба Деля. — Завели го в рускуту консулато. Седяли си там в една кошарка и както си седяли, закачило ги нещо, та ги дигнало нагоре. Сетне дошъл при тях един, консула… та рекъл на Петра: „Петре, ти жа вървиш в Русия. В дрехите си нафталин да туриш, та като се върнеш, да си ги найдеш готови…“ Тъй просъдил и забрали Петърча.
Докато баба Деля разправяше легендарната история за внука си Петър, който следваше в Съветския съюз, Кръстювата булка завъртя копчето на вълшебната кутия и от радиоточката се разнесе гласът на народния певец:
— Вие барем, младите, сте орахатени от турци и войводи, пък ние за две аспри сме жънали от изник слънце до заник на Ходжоолу. Ние жънем, пък аргатинът ни подпира отзад с масура на шишането: „Чабук, чабук!“ да бързаме. Пък сега трета година мъжете орало не са побарали.
Тъжната войводска песен замлъкна и „Радю“ заситни ръченица.
— Хайде, сватя! — оживи се баба Деля. — Взимай фурката да поводиш хорото!… Защо не беше тоя Радю на младо време… — искрено съжали тя и разговорът между бабите кривна в друга посока: за хората и гайдите, за попрелките на борина и среднощни случки с „дракуси“ и вампири, превъплътени как ли не…
И докато слушах тоя разговор, долових как в душите на тия чудни баби — символи на цяло едно поколение — се бяха странно смесили два различни свята. Новият, силният, светът на „Радя“, неудържимо навлизаше в тяхното съзнание, за да измести света на ангарията, караконджите и вампирите. И бях сигурен, че те са щастливи, защото са прекрачили в тоя свят, насеян с чудеса — от чудни по-чудни, в който те, простодушните рожби на миналия век, се разхождат с опиянението на деца, попаднали в царството на чудесата.