От гайтанкиния пръч до „Космос 260“
Размишления без фокус
Старото време преспокойно би могло да се нарече „времето на дракусите“ — ония тъмни рожби на човешкото суеверие и страх, които пълнеха въображението на малки и големи. Детето още е пеленаче, когато започват да го сплашват с дракусите. Рече ли, сиромашкото, да направи крачка, бдителната баба го сепне и стресне:
„Недей, баба, дракусът жа та фане! Върни са, баба, дракусът жа та улови!… Мълчи, баба, дракусът жа дойде!…“ И така още с майчиното мляко малките селянчета постепенно навлизат в тъмния свят на дракусите, който все повече се разширява и все по-страшен става.
Какво е всъщност „дракус“? Една котка прескача един умрял и — ето ти дракус. Човек, ако е убит и непогребан — ето дракус, злобен, недоволен дух, който излиза през нощта и прави своите бели… Превъплъщенията му са най-различни: понякога той приема човешки образ, но винаги остава нещо, което го издава — вместо две дупки на носа например той има само една… Понякога става турчин, друг път — невяста, трети път се появява като голо детенце… превръща се на тазия (хрътка), на щене, което невинно се плете в краката на човека, докато човекът го срита и разсърди. Понякога става „вървилник“, който се търкаля по улиците и когото стигне — тежко му, „нещастникът пада, повръща кръв и скоро ще умре“.
Един от дракусите в моето село Яврово се наричаше „тъпанчето“. То излизаше, както всички дракуси, посред нощ, в „тъмнинето“, обикаляше запустелите и тъмни сокаци и похлопваше с палките върху едно „тъпанче“, докато връхлети на някой пиян. Един пиян му разритал палките, ала на заранта повърнал кръв и скоро след това умрял.
Имаше дракуси, които излизаха на обед, лятно време, когато хората са на работа из къра. Това бе гайтанкиният пръч, който имаше гнездо в дуварите на старата гайтанкина къща (пръч и гнездо! — ако и това не е фантазия). Пръчът, за разлика от други лоши дракуси, се задоволяваше да бута малките деца и да сърди по този начин бабите. Това беше всъщност един добродушен дракус, за когото съжаляваше цялата махала след развалянето на гайтанкината къща, защото нямаше вече с какво да плашат малките деца.
Силен и страшен дракус бе „духът“, който се появяваше само веднъж в годината през нощта след празника „Здраве“, когато се колеше курбан в училищния двор. Тези, дето го бяха виждали, казваха, че той се явявал като бик с прави големи рога, с по една свещ на всеки рог, вървял по улиците с наведена глава, страшно ревял. (Свещеният бик на римляните бе достигнал до нас по кой знае какви пътища в моето село, за да се превърне в „дух“.)
Във всеки дол, във всяка пропаст имаше свърталище на дракуси; в Батив дол се криеше един много опасен дракус, опасен, защото беше невидим. Той причакваше закъснелите пазаргати и се покачваше на мулетата им отгоре, „възседле“ (въз седлото). Мулетата пъшкаха по нанагорнището закъм село, облени в бяла пяна, задъхани, с превити гръбнаци, а след тях, занемели от ужас, вървяха с „пияни стъпки“ техните стопани. Ако сайбият на мулето рече да подвикне на животното или нещо да продума, невидимият дракус му взимаше гласа и здравето. Единственото спасение от дракусите беше да се мълчи и да се чака някой параклис, защото при наближаването на параклиса дракусът слизаше от мулето и изчезваше с тъжната закана: „Аах, аз смятах тебе да изям, ама ти мене изяде!“ Може би тъкмо за това цялото село е обградено с параклиси: Свети Георги, Свети Илия, Света Мина, Свети Димитър, Света Троица, Свети Петър и т.н. На всеки път, на всеки изход или вход, на всяко пътче или пътека, на всеки баир или баирчинка стърчаха белокаменни параклиси, за да бранят селото от тъмните сили на нощта.
Пълни бяха и таваните с дракуси. То пък явровските тавани се правеха като че нарочно за свърталища на дракуси. Гредите на потона (салона) — открити, оттам нагоре се виждаха плочите. Кой каквото имаше да хвърли, мяташе го там. Скъсани цървули, стари пушки, кожи, проядени рога, черепи за плашила и какво ли не. И през най-ясните слънчеви дни в тия скришни тавански хралупи беше непрогледна тъмнина. Стопаните отбягваха да се покачват там, децата само като погледнеха нагоре, тръпнеха. Там се гонеха котките през март, въдеха се цели дивизии мишки и плъхове, скриптяха, скърцаха и шибаха тавана с опашките си. Това тъмно и страшно място обитаваше и дракусът. Той ходеше невидим по гредите и гредите пукаха, дращеше с нокти, стъпваше с тежки стъпки, слизаше в зимника и яхваше мулето, което стопаните намираха заранта скъсало оглавника, запотено. И докато всичките тези тайнствени шумове огласяваха старата и тъмна къща, кучето не смееше да лае, занемяваха и хората, чак до „първи петли“, когато свършваше царството на дракусите. Тогава всички дракуси се разлетяваха насам-нататък и изчезваха яко дим, за да се появят на другата вечер същите звуци, които пълнеха тъмнината със страх и напрежение и караха децата да треперят под завивките. И въпреки това всяка вечер те молеха бабите да им разказват за дракуси. Разказите бяха страшни и малките трепереха от ужас, но не се отказваха от страшните приказки, защото в страшното има и нещо привлекателно за човешката душа, има нещо драматично, което ненаситно се поглъща от детските сърчица. По този начин, от малки още, децата заживяваха със страшните, невидимите обитатели, слушаха приказки, а след това сами разказваха, а други, с по-голямо въображение, измисляха нови приказки, за да увеличат броя на дракусите, числото на страхотиите.