Выбрать главу

Идеше, значи, валяк, заедно с него и шосето, а новините ставаха все по-ясни и подробни: Балабанов Васил видял, че имало в него машинист, а след това стана известно, че невероятната машина се движи с огън, затова с машиниста върви огняр. Даже се разбра, че той е от Царцово.

— Не може да бъде! Такъв човек от Царцово да излезе! — усъмняваше се Гурков Спас, който през войната бил взводен подофицер и смяташе, че всичко му е ясно.

— Не може да бъде! — повтаряше той. — От Царцово да излезе такъв човек!

И почваха споровете може ли или не може да излезе от Царцово такъв човек, с какво „върви машината“, колко камъни може дневно да „омачка“ и тъй в тъмния свят на хорските души, населени с духове и дракуси, постепенно влизаше с пушек и тътен валякът, за да разгони мрачните рожби на човешкото въображение и разчисти пътя за НОВОТО.

Четири десетилетия има-няма оттогава и целият тоя свят — материален и духовен — се стопи. Изчезна! На трета страница във вестниците имаше завчера със ситни букви на десетина реда обявено, че е изстрелян двеста и петдесетият или двеста и шестдесетият спътник на Земята — колкото думи и редове бяха отредени в същия вестник за попълването на силажните ями на текезесето в Мулдава.

Машините станаха повече от хората, аеропланите — повече от орлите (къде-къде повече!). По небето изкуствените (бързите) звезди така се смесиха с естествените, че не си вече сигурен коя е изкуствена и коя естествена. Славата на валяците толкова отдавна отгърмя, че нито за тях, нито за тракторите някой благоволява да си спомни, и аз си мисля като какво ли трябва да се случи, за да се изненада и разтърси въображението на днешния човек?

Има сега хора, които едва ли знаят, че се строят на „Въча“ пет язовира наведнъж. И да знаят, пет пари не дават, защото пороят на новостите така ни облъска с новини, че очи не останаха да се загледаш в едно, нито време — да се зачудиш и зарадваш. Уши не останаха да чуваш, глава не стига да събереш онова, дето го чуваш и виждаш!

Профучаха пред очите ни толкова неща, пречупи се една хилядолетна епоха и започна нова, а ние, речи го, не забелязахме.

Спрете и се обърнете, защото смяната на епохата приключва, а такава гледка всякога не може да се види: гайтанкиният пръч, а край него лети „Космос двеста и шейсет“!

„Документация“

Спука се гумата на камиона по пътя между село Михалково и „Цанков камък“. Шофьорът остана да я прави, а на мене каза:

— Ти недей вися над главата ми! Върви полека-лека, пък аз, като направя гумата, ще те настигна и ще се качиш пак.

Тръгнах полека-лека и тъй вървях и се обръщах, докато небето неочаквано притъмня и прокапаха дъждовни капки. Забързах, но — късно: вместо камионът догони ме дъждът и ме запра с такава сила, че докато стигна бараките на „Цанков камък“, целият се намерих във вода. За мой късмет в бараката гореше огън, а хората край огъня — разбрани хора, ми дадоха ватенка и натуряха в печката сухи дърва. Бяха четирима — накрачили тенекиената „жабка“, тримата млади, пехливански тип мъже, а четвъртият — с попреминали години, засивял и чернолик, накрехнал на главата си старо войнишко кепе.

— Аго Шабане, дай ракията! — обърна се към него най-високият от младите — мъж с мускулести рамене и тъмни кротки очи. — Къде си я потурчил?

Аго Шабан бърка във вътрешния джоб на ватенката, вади оттам едно преполовено шише с гроздова и ми го подава с тържествуващи очи:

— Заповядай!

Шишето минава от ръка в ръка, докато се връща пак при аго Шабан, който, преди да пие, го навдига и благославя:

— Чок илларя. На непрокопсаниците — холера!

На такива като нас — вино и ракия!

На чобаните — попска молитва,

на попа — сопа!

Двамата млади високо се засмиват, а третият, големият с кротките очи, им съска да замлъкнат:

— Тихо де, Салих!… Инженерът е оттатък — пише!

Всички се умълчават и мълчаливо пушат. Чува се само как нажежената печка пърпори и дъждът продължава да плющи. Помещението, в което съм попаднал, е и ковачница, и склад, а може би и жилище; в него има гюрук, празни бидони, отломки от каменни проби, водопроводни тръби, ръждясали барамини, платнища и какво ли не. Салих дръпва едно платнище, нахлупва ушанката над челото и тежко въздъхва:

— Де да видим тоя месец каква ще я изпише…

На високия му се иска да отбие разговора в друга насока, та се обръща към мене и ме разпитва как се е случило така, че съм дотърчал до бараката им пеш. Разказвам какво е станало, те цъкат с език и ми съчувствуват. Само аго Шабан е на друга позиция: