— Нека, бе, нека да види къде е „Цанков камък“, че да знае де ще бъде язовирът! Ти знаеш ли, че тук ще е язовирът? — обръща се той към мене…
— Чувал съм…
— От чуто до видено — голяма разлика има! Ти ела сетне, та огледай! Сто и шейсет метра имаме бургия тука, дето проверява какъв е по-надолу камъкът, става ли за хубав темел или не става! А тия пехливани — кимва той към младите — ровят вляво и вдясно по брега, тунели пробиват, да се види какво е и там, шахти прокопават!
— Видял е той, видял, аго Шабане, нали е минал през „Антонивановци“, развели са го там и са му казали — обажда се Салих.
— Видял е той: трака-трака с пищолите!… Тъй и баба знае да пробива!? Нека да ми дойдат тука — ожесточава се аго Шабан, — дето е всичко на една ръчица — и барамината, и лостът! Няма компресор да го надува, няма нищо, всичко се надува с корема!
— Надуваме, но без файда! — Салих попоглежда под око останалите двама, но като не получава никакъв отговор, обръща се към високия с тъмните очи: — Кажи бе, Радков!… Митьо! Продумай де!
— Нека инженерът да приключи, да видим какво е начислил. Какво да му кажа сега?
Салих се изправи — дебеловрат и наежен:
— Кажи му за категорията! Туй! — Полегва отново, нервно пали нова цигара и продължава вече по-спокойно: — Миналия месец — давай, давай, давай… продълбахме сума нещо! Накрай, като заигра калемът, като се разбра, че гоним двеста и нагоре — сваляй категорията! Нека да ни каже, че са турили таван на нормите, да се не млатим в камъка за пусто и празно! Тъй ли е!?
— Тъй е! — съгласява се Радков. — Аго Шабане, сложи картофи на собата! — кимна той към раницата в ъгъла. Гласът му е басов и боботи с такава скрита сила, че подлепеното с вестник прозорче на бараката леко прозвънява. Той става подир малко за дърва и аз забелязвам, че главата му, току-речи, опира в тавана! Взема някакво парче дъска и — неопрял го до коляното — парчето с трясък се счупва на две…
— Тихо-о! Инженера-а! — заяжда го дебеловратият Салих и премества пак ушанката, този път — от челото към врата.
— Стига си ме стряскал с тоя инженер! — Аго Шабан вади шишето, забърсва го с коравата си длан и ми го подава. — Хайде, апап, сгрей се още малко, да запомниш и споменуваш Шабан Ахмедов Манчика от Девин… Пък ти с инженера не ме стряскай! — обръща се той отново към Салиха. — Аз съм два пъти стрелян, веднъж съм тровен, падал съм от кюприя и съм се давил в реката — давил-недодавил и пак съм жив, и пак ма не е страх…
— Я кажи как си се давил! — намигва му Радков и на месестото му лице просиява знаменателна усмивка.
— Ей така! — направо започва аго Шабан. — На ергенско време рекохме да откраднем за един побратим една мома. Тогава бях кораво, младо, в пояса — пищов и нож, в главата — хич акъл и — карай! Дайте да я влачим! Беше от Настан — скъсахме й плитките, докато я изведем. Стигнахме Грохотенската ряка, а ряката помътняла и набъбнала — ако ти стиска, мини я! Викам му на младоженеца: „Фърляй я на гръб!“ Той я нарами, но сплете ногите и — хайде в ряката! Отиде, викам си, хубавата булчица! — и се метнах в мътната да я спасявам. Че като ни запреваля тая вода, каращисана с камъне и дърва, завлачи ни, замачка ни, завъртя ни и тримата в едно… и вече подминавахме за оня свят, ако не бях допипал един корен. Аз се хванах за него, те за мене и тъй се спасихме на брега… Да има кой да прави тука вир, на „Цанков камък“!
— Щяха да поминат и без тебе! — забелязва уж мимоходом Салих и понечва да си вземе от картофите, но се опарва и плюе на ръката си. За аго Шабан това е добре дошло:
— Видя ли, ей, видя ли, че излъга!… Щели да поминат… А като ти потрябва вода, викаш: „Дай вода-а-а-а.“ Пък когато ти си в Девин и спиш и хъркаш до невестата, аго ти Шабан — с карабината до помпата!
— Защо не си седя тогаз при овцете… като ти е толкоз нанагорно? — дразни го Салих, подлютен от паренето…
— По̀ ми се аресва тука, затова! При овцете млякото се излива и изпива, сиренето се изяжда, вълната минава-заминава. А тука бабамоолу — пули се агото в Салиха, — стената като се побие тука, всеки ще й свали шапка и ще пита кой я е вдигнал. А и да не питат, аз нали ще знам!
— Прав е аго Шабан! — насърчава го Димитър Радков. — Та аз защо се махнах от гората: сечи, сечи, сечи — без карар и без кантар! Дожаля ми за гората и реших — хайде камъните да сечем!
— Хубаво сме ги засекли, ама не признават! — въздиша начумерено Салих и премества шапката отзад напред.