— Абе, тъй е много… тъй е нищо! Боят ще се види само, не и силата… Я бе, Радков — досеща се той, — вдигни ме, както ме повдигна вчера, та и мене да засилиш покрай тебе до директора в София.
Докато се разправят те, по шосето идва камион: моят шофьор е поправил гумата и квичи с клаксона да се качвам, ала забелязал живописната група на пътя и фотографа, слиза и той от камиона и заедно с мене става зрител.
— Да го вдигна ли, другарю инженер? — пита Радков.
— Опитай — съгласява се инженерът.
Радков дава знак на аго Шабан да мине от лявата му страна, хваща с лявата си ръка помпиера за яката и без да се навежда и да бърза, започва да го вдига.
Инженерът слага апарата на окото, но Салих го спира с ръка:
— Чака-ай! Ако е за вдигане, вдигни мене, аз съм деветдесет и пет кила!
— Сложи си камъни в джобовете — съветва го мълчаливият, — за да направиш сто! Сложи, сложи! — навежда се той и започва да събира камъни и да му ги слага в джоба.
— Хвани и по една барамина в ръцете, че да видят с какво се печелят двестата и двайсет лева! — казва аго Шабан на Салиха, влетява в бараката и бързо излиза с две барамини. Салих взема и барамините и застава пред Радков:
— Дигай, братче!
Радков леко се навежда, хваща го за кръста, подхвърля го нагоре, като че подхвърля сноп, улавя го за гърба и го задържа високо над главата си.
Слисан от тоя неочакван изблик на нечовешка сила, инженер Томов забравя апарата и трябва да се намеси мълчаливият, за да го подсети:
— Щракай, другарю инженер!
Томов слага апарата на окото си. Радков — същи Голиат — седи с вдигнати ръце, а в ръцете му — с две барамини — дебеловратият като биче Салих. До тях ние с шофьора, случайните наблюдатели на тая сцена, зад тях, изтръпнал и ням, „Цанков камък“.
„Щрак!“
Снимката е свършена. Инженерът навива лентата и натъртва за ония, за които прави снимката:
— Ето ви документация!
После, забелязал, че Радков още позира, махва му с ръка:
— Пусни го бе, ще простине горе на тоя вятър!
Радков сваля Салих, Салих — барамините, а Шабан вади шишето от джоба и преди да го вдигне, благославя:
— Чок илларя, на калпазаните — холера,
на Салих и Радка — вино и ракия,
на чобаните — попска молитва,
а на попа — сопа!
Нека писарите гледат Радковата снимка и да внимават в картинката!
Хора в сиви шинели
Пътищата, колкото ги имаше някога в Родопа, „държеха“ все билата — надиплени, каменливи, тесни, двама души срещнат ли се, „свитом ръки“ трябваше да се разминат. При най-малката виелица те ставаха непроходими, целият оня край се превръщаше в заснежена, гладна крепост, достъпна само за керкенезите и белоглавите орли.
През 1908 година по течението на Чая от Асеновград до Чепеларе беше продълбано шосе и в този край на Родопа за първи път се търкулна колело. Това е драматично време, когато мулетарският еснаф на кираджиите трябва да се преустроява в коларски. Благатко време за ханджиите, контрабандистите, минопритежателите и търговците, които нахлуват, помамени от зеленото злато, подземните богатства и тютюна! Трагично време за бедните „ахрянкове“, които се изправят с лице към двадесетия век с неговите автомобили. На първо време автомобилите идвали от чепеларското шосе повече за да ги плашат, отколкото да вършат работа — тези остроноси фордове с високи тавани и черни студебейкъри с файтонджийски тромби на кормилата. Шосейният „калабалък“ по това време все още го правят кираджийските каруци, които слизат от Райково, Устово и Чепеларе, натоварени с дъски, а се връщат с железария и колониал. Дните им обаче са преброени: подир черните студебейкъри към Чепеларе и Устово скоро ще се отправят камионите, ще обсебят шосето и каруците ще изчезнат; моторизираният грохот завинаги ще заглуши лиричната песен на колелетата. Тогава тъй нареченият „чепеларски път“ се превръща в автомобилен път, в един лош автомобилен път, с тесни криволичещи платна, с остри завои и уморителни нанагорнища.
Този път, който е предостатъчен за разминаване на две каруци, за два камиона е тесен и още по-тесен за многобройните превозни средства, които обслужват новото строителство в тоя процъфтяващ планински край. Трябваше да се направи нов, модерен път, пригоден за новите бързини и новите превозни средства. Възложиха го на трудоваците.
Току под Сините ханчета неочаквано се появява трудовак и размаха пред нас червено знаменце. Колата спря и слязохме: спътниците ми, начумерени от „засечката“, аз — доволен, че се бях озовал на обекта в най-интересния момент — взривяването на бомбите. Всъщност, както по-сетне се оказа, бомбата беше само една, но ефектът, който тя произведе, заслужаваше четката на майстор-художник. Скалата беше на около два километра, прясно заголена от копачите, които бяха я очегъртали — сива, могъща и настръхнала. Изведнъж тя се процепи, разлетя се като шепа листа, издухани от ковашки мях, и до нас стигна глухият тътен на взрива. Върховете потрепераха. Каменният дъжд зашумоля в гората, а по стръмните спускове към реката се затъркаляха в надпревара едри каменни блокове и грохотът им дълго ехтя в подплашената долина. Когато се раздигна мъглицата на взрива, сивата могъща скала я нямаше. От съседния дол изскокнаха три-четири войничета и хвърляйки шапки във въздуха, възвестиха новата победа с викове „ура“. Сивият трудовашки порой бликна сякаш от подмолите и се разля по разорания от барамини път. Едно прекъснато настъпление отново започваше.