Едно настъпление може да бъде величествено без полкова музика и барабани, може да е внушително без картечен огън, кръв и барутни димове. Такова бе настъплението на трудоваците срещу дивата, скалиста планина, настъпление, което не руши, а проправя на цивилизацията път. Оставям автомобилната колона и пристъпвам по-отблизо. С разрешение, разбира се. Началникът на трудовото поделение гледа минутка-две командировъчното ми удостоверение, после махва с ръка и лаконически нарежда: „Водете го!… Докъдето може!“
„Докъдето може?“ Та нима има и места, където не може? — Имало и такива места, онова място например, където се беше покачил младият сержант — циганинът Копров. Представете си шейсетметрова, отсечена като с нож скала, борика над скалата, за бориката — въже, а за въжето вързан тоя знаменит с дързостта си мъж, който къртеше с барамина разлющената от взривове скала. В последователните удари на късия железен прът имаше ритмика, стоманеният звек през равни отмерени интервали набелязваше сякаш такта на някаква музика. Това би могло да мине за красива игра, ако прътът не похлопваше застрашително, ако откъртените камъни не валяха един след друг, ако по врата на сержанта не се лъщеше изобилна пот…
А е било време, когато Копров не излизал от ареста: кой какво прави — той върти очи към Столипиново. Трима ако захванат да се бият — единият е непременно той. Двамина ако се карат — третият е Копрата. Замислил се взводният му какво да го прави. „Да се посочи за пример!“ — заповядал майор Караченов. „Но какъв пример може да бъде той, когато едвам догонва нормата?“ — недоумява взводният. Майорът държал на своето: „Две лопати повече да хвърли — похвали го, и ще видиш каква пружина е хвалбата за една циганска душа!“
Вечерта Копров излязъл пред строя, за да получи поздравлението на командира. А през нощта не спал. „След като си получил поздравление, след като е пораснало самочувствието ти с девет педи, а доверието — с десет, не можеш да я караш през куп за грош“ — разсъждавал Копров и рендосвал нара ту с едната, ту с другата си кълка. На другия ден той метнал в пропастта десет колички повече и получил — „много добре“. Десетина „много добре“ го изкачили до звание „Отличник“. Бакаджията взел да му отбира по-гъста манджа, куриерът идвал сам да му връчи писмата, а взводният все по-често го изпращал на опасните места: „Ти си пъргав, можеш…“ „Сръчен си, ще успееш.“ Сетне заминал за школата, за да се върне младши командир — сержант.
— Сержант Копро-о-о-о-в!
Копров извръща глава и два реда бели зъби заблестяват на препеченото мургаво лице.
— Как беше малкото ти име? — пита моят разводач, трудовият ефрейтор Димов от Тополово.
— Защо ти е малкото, голямото не стига ли? — отговаря Копров, обръща се и барамината отново заиграва в ръцете му.
— Стига, как да не стига — намигва ми дяволито ефрейторът и се отправяме към следващата група. — Така де, Копров не е малко име!
Копров не е малко име, но ефрейторът Георги Гагов от Батак е още по-известен. Докато Копров е още „взводна знаменитост“, Гагов е известен в цялото поделение. Той работи на един завой близо до Зорническия мост и бихте могли да го видите по което и време да минете оттам. Не е дори нужно да ви го показват: с високия си ръст, възпълно, сипаничаво лице и руса глава — той личи между всички. Личи и с ловкия размах на чука, с попилените около него каменни купища, с благородната осанка на силния, който съзнава своята сила, на полезния, който знае колко струва неговият каменарски чук.