Застанахме на почетно, т.е. на безопасно разстояние и минутка-две наблюдавах какво върши той с камъните. Бога ми, този човек ги разбиваше не само със сила и ловкост, но и с талант! Нито един напразен удар! Коравите сиенити „кашляха“ под чука му, цепеха се и стремително се разлетяваха настрани — покорни и уплашени от тоя вълшебник на разлома, който въртеше желязото като бастун.
Гагов изгубва настроение само когато писмата му закъсняват. Става мрачен и ударите на чука му ехтят страшно и зловещо по деретините на съседната Букова лъка. Обича сурови чушки с препечен хляб и старата песен за Момчил юнак. Все пита и разпитва за боздугана му: като чук ли ще да е бил голям или по-малък? Или по-голям? Прави си навярно сметката, дали би могъл да го размахва, ако му се беше паднало да живее в Момчиловите юнашки времена.
С Гагов лично не можах да разговарям, защото откъм съборената скала долетяха предупредителни сигнали да се крием: бомбиерите разбиваха по-едрите блокове с открит заряд. Една подмола ни приюти с Кольо и там, докато динамитните взривове трещяха и валеше каменният дъжд, Кольо ми разказа как от канцеларска мишка в щаба на поделението той станал истински трудовак:
— В канцеларията имаше да оправям входящия регистър, в гостната — две походни легла. Ударим сутрин една метла на пода, една четка на чепичките и — глождѝ молива по цели часове. Но ми омръзнаха служебните рапорти: час по час трябваше да влизам при п-п-полковника и при всяко влизане: „Другарю по-полковник, разрешете да доложа!… Разрешете да остана!…“ И бившият канцеларист се озовава по собствено желание във взвода при скалите. Сложил молива в лявото горно джобче на куртката и побарал кирката. Едно е молив, друго е кирка — съгласете се. От молива пришки не излизат, от кирката — се появяват. От молива раменете не болят, от кирката — наболяват, особено в първите няколко дни, затова пък кирката ражда вълчи апетит, дълбок, спокоен сън и най-важно, единствено тя помага да се излюпи от канцеларската какавида закален и силен мъж. — Кольо показва закоравелите си длани и аз разбирам, че тази мъчителна и славна метаморфоза е завършена.
Канонадата свърши. Трудоваците разчистваха каменните блокове и ситния трошляк, за да отворят път на колите.
— Ела към нашия взвод! — поведе ме Кольо към Сините ханчета, където се виждаше на един завой черноглав лейтенант с двайсетина трудоваци, които чоплеха една „кашава“ скала.
— На хубаво сте попаднали, на меко!
— Закопа ни това „меко“ — мрачно отговори лейтенантът и започна да ми обяснява какво значи „меко“:
— Меко значи смърт на плана! Бомбите вдигат по триста кубика за една секунда, когато е твърда скалата, а ние чоплим от тая „халва“ едвам по трийсет. Това значи „мекото“, а и още може да значи… — добави той многозначително и кимна нататък, където се диплеха завоите на старото шосе: — Покажи на другаря „сиплока“!
— Слушам, другарю лейтенант! — тропват Кольовите кундурки.
Към „сиплока“ целият път е разровен — трудоваците свалят трасето с метър и половина. Скриптят колички, звънтят барамини, ехтят удари от копачи и от време на време ще се чуе силен и бодър глас: „Пети номер — шейсет и втората“. Пълна с трошляк, шейсет и втората количка се отправя към ръба на пропастта и „пети номер“ я обръща. После се връща — с посмъкнати сини панталони, гол до кръста и с напето накривена крумовка. Предната й „човка“ е захапала лявата вежда, сякаш пие от куража на тъмните очи. Някакъв пътнически рейс забоботява отдолу и пети номер поправя шапката. Това не е шапка, а крилце!… Нека видят ония жълти блузки там, зад прозорчетата на елегантната пътническа шкода!… „Пети номер — шейсет и три-и-и-и!“ — чувам зад гърба си… Лети значи и бройката — според… шапката.
А ето и „сиплока“; съсекли трудоваците склона, намерили се без опора натежалите от влага землени маси и… тръгнали — коварно, тихо, неусетно към шосето, където почивал трудовашкият взвод. Повечето спели и тихо похърквали. Останалите се припичали на пролетното слънце с нахлупени шапки, в мечтателен унес и безметежна дрямка. Никой не подозирал, че след пет минути страшната лавина ще се струпа на шосето. За щастие, едно камъче издало опасността. Претърколило се и — право в лицето на един от трудоваците. Изправил се той да види кой му разваля спокойствието и… съгледал как по склона се превиват високите дървета.
— Става-а-а-а-й-й-й!
Гласът му се смесил с хърхоренето на земното свлачище, с тропота на подковани обуща и разтревожени човешки гласове. Сиплокът рухнал. Хиляда кубика запрепускали по нанадолнището, но пъргавите момчета били вече на безопасно разстояние и оттам наблюдавали страшното зрелище.