От свлачището отиваме на Зорническия мост при комсомолската група на доспатчанина Салих Исмаилов Карамоллов — една група без офицер и сержанти, където, според Кольо, всичко се изграждало на юнашко доверие.
Шестте километра до Зорническия мост минахме с камион. Слязохме току под моста — на Букова лъка. Тя би трябвало да се казва не „букова“, а „крива“ лъка — така се е врязала в планинския склон. Старото шосе безпомощно следва извивките на терена и удължава с цели четиристотин метра трасето. Видели инженерите тая крива кривина, която препъва шофьорите, и джаснали с карандаша една „права“. На комсомолците се паднало да „подпрат“ тая права с огромен, седемдесетметров водосток. Основите му са вече изградени. По тях заварихме да пъплят двайсетината момчета на Карамоллов. Със стригани глави, дебели вратове и широки плещи, те носят щемпела на една и съща производствена марка — среднородопската. Там са тъй прави хората, там са тъй жилести ръцете им — като орехови коренища, и са тъй високи, както елите, които покриват родния им Доспат. При тях не се чувствува някаква особена шетня, а стените израстват всеки ден с по трийсет сантиметра. Нямат командир, но са надвили: и подземните води, и речните пороища, и своята собствена неопитност. „Дойдоха с по две леви ръки, сега са всички майстори.“ И Кольо започва един по един да ми ги представя: „Тоя там, с широката гърбина, дето бърка цимента… оня, дето лепи камъка… оня до него, дето се е запретнал да разлива…“ и следват имената.
Зарежда се нова бомба и моят разводач бърза да ме изведе навън от „огневата“ зона. Минаваме покрай нови групи и малко по малко — обектът остава зад нас. Последният, когото виждам, е взводният. Стоеше прав край трудоваците, с дигната яка на шинела, за да се отбрани от пощипването на резливия планински вятър. Една фигура сива на мътносивото небе, неподвижна и някак могъща, като че изрязана от гранит. Все едно дали ръми или гърми, фигурата на взводния е там, при трудоваците: от заранта до вечерта, всеки ден и всеки месец. Всяка година… Година след година, през цялата си служба — все в тая ту жежка, ту студена планина. Трудоваците идват и си отиват — той остава. Лагерът е негов дом, с жената се виждат от дъжд на вятър… Ако не е край Чепеларе, ще е в Сърница, ако не е в Сърница, в Карабоаз ще бетонира канали, ще прави мостове и подпорни стени, шосето ще чакълира и валира, където не е имало никаква пътека.
Трудоваците си отиват, взводният остава. Ако беше от камък — вятърът да го е обрулил, ако беше от дърво — слънцето да го е съжегло! Стоманата би ръждясала, но той нито изгаря, нито ръждясва. Копка след копка — пред очите му минават стотици, хиляди копки, метър по метър — изливат се хиляди метри бетон. Той идва, когато няма нищо, за да си отиде, когато всичко е завършено. Във всяко сърце той оставя спомен, във всяка ръка — занаят. В основите на всяко строително дело трудовашкият командир слага не само хоросан, баластра и цимент, но и най-хубавите години от своя живот.
… Затова са тъй крепки ония пътища, които прави той. Затова са тъй красиви мостовете, които излива, фабриките и каналите, които строи.
Където се мярнат сивите трудовашки шинели, там скоро замирисва на асфалт и бензин. Там задимяват камиони, заечават сирени и автомобилни тромби… Загърмяват помпи и настъпва благодат.
След хората в сиви шинели…