Отиде си ходжата и след малко се зададе от махалата един помак с брада на фъндъци, с бакърче в ръката и торба. Разбрах, че той е Расим, дето го извика ходжата. Сложи яденето и тръгна да си върви.
— Седни малко — викам. — Как се казваш?
А той мучи — езикът му отрязан. Беше ми в ума на другия ден да попитам ходжата кой и за какво му е отрязал езика, но до другия ден такива работи се случиха, че аз моя си глътнах, дето се вика, и забравих да попитам за езика на Расима.
Отиде си немият и останах сам. Махалите се виждат, ала и най-близката от тях е с карабина ако стреляш — горе-долу на куршум. А пък и хора нито минаха, нито се видяха, приказка с някого да си прикажеш, по една цигара да подпалиш.
Отидох в мечета, но ми се стори вмирисано на ходжа, та се опитах да отворя прозореца, но го намерих с пирони закован. Вместо него отворих вратата, а пък аз отидох вънка. Запалих огън, грях се и ядох, докато хубавичко се стъмни. По едно време провикна се някой от джамията: „Ху-ху-ху-ху-у-у! Ху-ху-ху-у-у!“ Почнаха, значи, кукумявките да грачат, а и бухал се обади. Оставаше само вълци да завият, за да стане пущинакът асъл пущинак! „Хайде — викам си, — Гьорге, прибирай се и лягай да спиш, че утре кой знае какво ли те чака!“ Загасих огъня и се прибрах. Палнах кибрита да видя кое где е, подпъхнах вратата с едно дебело дърво, оставих бакърчето с млякото на масата и като нямаше с какво да го покрия, взех корана на ходжата, покрих с него бакърчето и си легнах, без да се събличам. Поясока и фуражката само дето свалих, а наганта турих под възглавницата.
Успокоих се, дето се вика, и лека-полека заспах. Колко съм спал, не мога да ти кажа, по едно време чувам: като в просъница нещо се дере. Дере се книга! Сепнах се, но не шавнах. „Може — рекох си — да е някаква мишка.“ Поослушах се добре, не е никаква мишка: дере се книгата листо по листо! Посегнах да взема наганта, скръцнаха дъските и — лунгурррр — обърна се на земята бакърчето с млякото. И стана мъртва тишина. Само едно дишане се чуваше. Мина ми през ума: дали не е от мойто си дишане, да се връща от стената. Спрях се да дишам, онова си диша-а. Ха да те видим сега! Тогава усетих, че косата ми се наежи. Напипах наганта и като сложих пръста на курока, тогава се малко посъвзех. Рекох си: „Ако е човек — ще го застрелям!“, но веднага ми дойде в ума, че прозорецът е с пирони закован, вратата заключена, на това отгоре и залостена — комар не можеше да се промъкне. „Ами ако е имало нещо под кревата? Ако се е някой скрил под него и ме е чакал да заспя?“ Викнах тогава:
— Стой! Ще стрелям!
Кога съм литнал от кревата и кога съм стрелял, не мога да ти кажа, но три пъти като гръмнах, чак тогава осъзнах, че съм на кревата бос и прав с наганта в ръка. Коленичих на кревата и без да пущам наганта, с лявата ръка допипах кибрита. Затиснах го под коляното, драснах една клечка и я вдигнах: вратата си беше подпряна, прозорецът — затворен, в стаята никого нямаше, само коранът и бакърчето с млякото се търкаляха на пода.
Гледах и не вярвах, докато клечката угасна. Легнах, ала наганта не оставих. Мина ми през ума да стана, да изляза, ала се усетих толкоз отмалял, като че някой беше ми отрязал и ръцете, и краката.
Сърцето: лупа-лупа — да се пръсне. Гърба си и краката не усещам. Това било, значи, страх да те подлегне — смърт! Ако беше ми се явил в същото време Али Бекир, щях на врата му да се хвърля да го целувам като брат, все едно дали щеше да ме реже, или беси. Ала нямаше никакъв Али Бекир: скръцна столът и нещо се намести върху него. Столът не седеше равно на дюшемето и захлопа — ту на единия си, ту на другия си крак, като че някой се люлееше на него. Рекох да извикам, но гърлото ми се вдървило — не излезе нито вик, нито глас. Мина ми през ума, че може да сънувам, ала то се познава кога е насън и кога наяве: зъбите като затракат — не е сън, а зад ушите ме обля студена пот. Ще попиташ какво ми е минало през ум? Какво ли не! Духове, дракони и главно оня, умрелият, да са не е вдигнал да ме налегне и да ме размаже на кревата. Колкото смелост имах, идваше от трите патрона в наганта, макар че патроните в такова време пара не правят.
Колко се клати столът, не мога да ти кажа, но спря и в същото време: лунгур-р-р — сипнаха се всичките паници от полицата. Това ме тъй уплаши, че трите патрона от наганта изгърмяха ей така, от само себе си. След гърмежа стана тихо и в тишината чух как започна нещо да шупурка и шуполи. Рекох си, че полудявам! Запуших си ушите да видя дали нещо в мойта глава не шумоли — и шумоленето спря. Значи, идваше истински шум, равен, незнаен и, да ти кажа, страшен! Оставих наганта, вкопчих завивката с двете си ръце и я стиснах. Очите си затворих и на топка се свих — нито да чувам, нито да виждам, когато страшното ме връхлети.