Урсула Ле Гуин
Магьосникът от Землемория
На братята ми Клифтън, Тед, Карл
1. Воини в мъглата
Остров Гонт, самотен планински купол, стърчащ цяла миля над терзаното от бури Североизточно море, е земя, прочута с магьосници. От селищата във високите му долини, от пристанищата в тъмните му, тесни заливи много гонтийци се отправят към големите градове, за да постъпят на служба при владетелите на архипелага като магьосници или жреци, или пък жадни за приключения, бродят от остров на остров из цялата Землемория, вършейки чудеса.
Казват, че най-великият от тях бил един човек, наречен Ястреба — несъмнено най-големият пътешественик, който по онова време станал и повелител на драконите, и върховен жрец. За неговия живот се разказва в „Подвизите на Гед“ и в много песни, но това тук е историята му от времената, преди да се прослави, преди да се родят песните.
Родното му място беше едно уединено селце на име Десетте елши, разположено високо в планината в горния край на Северната котловина. Под селото, по склоновете към морето се редяха едно под друго пасищата и нивите на котловината, а по завоите на река Ар имаше други градове, над него се издигаха само гористи хребети, устремени към скалистите и заснежени висини.
Майка му го беше кръстила Дюни, но тъй като умря, преди той да стане на година, тя не можа да му даде нищо повече от име и живот. Баща му, ковачът на бронзови сечива в селото, беше мрачен, неразговорлив човек и понеже шестте братя на Дюни бяха много по-големи от него и един по един напуснаха дома, за да орат земята, да плават по моретата или да станат ковачи в други градове на Северната котловина, нямаше кой да отгледа детето с обич.
То растеше на свобода, избуя и стана високо, бързоного, гръмогласно, гордо и изпълнено с плам момче. Пасеше козите по стръмните ливади над речните извори заедно с малкото други деца от селото и когато заякна достатъчно, за да свива и разтяга духалото, с цената на много юмручни и камшични удари баща му го накара да работи като ковашки чирак.
От Дюни не можеше да се очаква много работа. Не се свърташе в къщи — постоянно скиташе из горите, плуваше във вировете на Ар, която като всички гонтски реки е бързотечна и студена, или се катереше по чукарите и урвите към върховете над гората, откъдето гледаше необятния северен океан, безостровен отвъд Перегал.
В селото живееше сестра на починалата му майка. Тя го гледа, докато беше още пеленаче, но си имаше нейна работа и престана да му обръща внимание, щом той се оказа в състояние да се грижи сам за себе си. Ала един ден навършилото седем години момче, неуко и непосветено в изкуствата и силите, действуващи на този свят, чу леля му да вика някакви думи на една коза, скочила върху сламения покрив на колибата. Отначало козата не искаше да слезе оттам, но щом чу римуваните слова, незабавно скочи.
На другия ден, като пасеше дълговласите кози по поляните на Високия скат, Дюни им извика думите, които бе чул, без да знае нито за какво се употребяват, нито какво значат, нито на какъв език са:
Той извика двустишието силно и козите дойдоха при него. Дойдоха много бързо, всички заедно, без да издават никакъв звук. Гледаха го от тъмните цепнатини на жълтите си очи.
Дюни се засмя и извика отново двустишието, което му даваше власт над козите. Те се приближиха още повече, скупчиха се и се заблъскаха около него.
Изведнъж го обзе страх пред дебелите им, ръбести рога, странните им очи и странното им мълчание. Опита се да се измъкне и да избяга. Те хукнаха с него, без да го изпускат от обкръжението си, и всички заедно връхлетяха в селото — козите, притиснати една до друга, като че наоколо им бе опънато здраво въже, а сред тях потъналото в сълзи, хлипащо момче. Селяните наизскачаха от домовете си, заругаха козите и се заприсмиваха на момчето. С тях излезе и леля му, която не се смееше. Тя каза някаква дума и животните, освободени от заклинанието, заблеяха, захрупаха листа и се отдалечиха.
— Ела с мене — каза тя на Дюни.
Заведе го в колибата си, където живееше сама. Обикновено не пускаше вътре деца и те се страхуваха от това място. Колибата беше ниска, сумрачна, без прозорци, и ухаеше на билки, които се сушаха на таванската греда — мента, мащерка, бял равнец, шавар, бял бардун, детелина, вратига и дафинови листа. Леля му седна с кръстосани крака до огнището, погледна го изкосо през рошавите си черни коси и го попита какво е казал на козите и дали знае двустишието. Когато разбра, че макар да не разбира нищо, той е омагьосал козите да дойдат при него и да го последват, тя видя заложената у него сила.