Дълго премисляше Гед тези думи, докато прозря значението им и въпреки това величието на начинанието не можа да направи труда през тази дълга година в кулата по-лек. Накрая Куремкармерук му каза:
— Това е добро начало за тебе.
И нищо повече. Магьосниците казват истината, а истината беше, че цялото изкуство на имената, което неуморният Гед се бе трудил да изучи през годината, беше само едно начало на онова, което трябваше да продължава да изучава през целия си живот. Освободиха го от Самотната кула по-рано от онези, с които беше дошъл, защото се бе изучил по-бързо, но това си остана единствената похвала, която получи.
И той тръгна през ранната зима сам по незаселените и пусти пътища на юг през островите.Нощта се спусна и заваля дъжд. Гед не каза никакво заклинание, за да се предпази от дъжда, защото времето на Роук беше в ръцете на Повелителя на ветровете и не биваше да се намесва. Подслони се под едно дърво, загърна се с наметалото си и легна. Изведнъж се замисли за стария си учител Оджиън, който може би все още бродеше из планините на Гонт и спеше на открито, където оголените клони му служеха за покрив, а поройният дъжд — за стени. Това го накара да се усмихне, защото мисълта за Оджиън винаги беше утеха за него. Заспа спокоен в студения мрак, изпълнен с дъждовния шепот. Събуди се призори и вдигна глава — дъждът беше спрял. Видя, че в диплите на наметалото му се е подслонило някакво животинче. То вероятно беше пропълзяло там на топло, бе се сгушило и заспало. Гед го погледна с учудване, тъй като това беше едно рядко, чудновато животно — отак.
Тези същества се срещат само на южните острови на архипелага — Роук, Енсмър, Поуди и Уотхорт. Те са малки, с гладка кафява или прорязана с по-светли ивици козина, с широки муцуни и огромни ясни очи. Имат жестоки зъби и свиреп нрав, затова не ги отглеждат по домовете. Не издават никакъв звук, безгласни са. Гед погали животинчето, то се събуди, прозя се и безстрашно показа кафявото си езиче и белите си зъби.
— Отак — каза му Гед, а след това си спомни хилядите имена на животни, които беше научил в кулата и го нарече с истинското му име на Древната реч. — Оеж! Искаш ли да дойдеш с мен?
Отакът се настани на разтворената му длан и започна да лиже козината си. Той го сложи върху рамото си в диплите на качулката и го понесе по пътя. Понякога денем отакът скачаше оттам и се втурваше в горите, но винаги се завръщаше при него. Веднъж дори хвана горска мишка. Гед се засмя и му каза да изяде мишката, тъй като самият той постеше, защото тази нощ беше Празникът на слънчевото завръщане. В една влажна вечер той стигна на Роукската могила, видя, че над покривите на Големия дом в дъжда играят ярки вълшебни светлини, влезе и беше посрещнат от учителите и другарите си в осветената от огнището зала.
За Гед, който нямаше дом, където да се завърне, това беше като завръщане у дома. Зарадва се, че вижда толкова много познати лица, а най-вече, когато към него се приближи Веч с широка усмивка на тъмното си лице. Едва сега Гед се осмели да си признае колко много му бе липсвал той през изминалата година. През есента Веч беше станал заклинател и не беше вече ученик, но това не издигаше преграда помежду им. Двамата заговориха веднага и на Гед му се струваше, че през този първи час изрече пред Веч повече неща, отколкото през цялата година в Самотната кула.
Когато седнаха да вечерят на дългите маси, подредени за празника в Залата с камината, отакът все още се гушеше в диплите на качулката му. Веч се възхищаваше на животинчето и дори веднъж посегна да го погали, ала то оголи острите си зъби.
— Казват, Ястребе — засмя се той, — че ако див звяр прояви благосклонност към някого, то Древните сили на Замъка и водата ще му проговорят с човешки глас.
— Казват още, че магьосниците от Гонт често си имат любими животни — каза Джаспар, който седеше от другата страна на Веч. — Нашият господар Немерл си има гарван, а в песните се говори, че Червеният жрец от Арк си е водил глиган на златна верижка. Но никога не съм чувал някой заклинател да държи плъх в качулката си.
Всички избухнаха в смях при тези думи и Гед се присъедини към тях. Това беше една весела нощ и той се радваше, че се намира тук, сред топлина и веселие и празнува с другарите си. Ала като всички приказки на Джаспар и тази шега го накара да скръцне със зъби.
Същата вечер в Школата гостуваше Владетелят на Оу, сам прославен заклинател. Бивш ученик на Върховния жрец, той понякога се завръщаше в Роук за Зимния празник или за Дълготрайния танц през лятото. Придружаваше го жена му, стройна и млада, сияйна като слънчев лъч. В черната й коса бяха вплетени опали. В залите на Големия дом рядко сядаше жена и някои от по-възрастните учители й хвърляха коси и неодобрителни погледи. Но младежите не откъсваха очи от нея.