— За такава жена — каза Веч на Гед — бих направил безкрайни чудеса…
— Но това е само една жена — отвърна Гед.
— И принцеса Елфаран е била само една жена — каза Веч, — а цялата Инланд била опустошена заради нея, героят-жрец от Хавнър загинал и остров Солеа потънал в морето.
— Предания — отвърна Гед. Но и той загледа Владетелката на Оу, като се чудеше дали наистина тя притежава онази пагубна красота, за която се говореше в преданията.
Повелителят на песните изпя „Подвигът на младия цар“, а всички заедно изпяха „Зимният химн“. После, преди да станат от масите, настъпи кратко смълчаване, през което Джаспар се надигна, приближи се към масата до камината, където седяха Върховният жрец, гостите и учителите, и заговори на Владетелката на Оу. Джаспар не беше вече момче, а висок и представителен младеж с наметало, прибрано на тила със сребърна закопчалка. През тази година той също беше станал заклинател, а среброто беше отличие за това. Жената се усмихна на думите му и опалите в черната й коса засияха. След като учителите кимнаха благосклонно в знак на съгласие, Джаспар направи пред нея заклинание за илюзия. На каменния под изникна бяло дърво. Клоните му докоснаха гредите на високия таван в залата и на всяка клонка като слънце грейна златна ябълка, защото това беше Годишното дърво. През клоните внезапно прелитна птичка, цялата в бяло, с опашка като снеговалеж, а златните ябълки избледняха и се превърнаха в семена като кристални капки. Те се отрониха от дървото като дъжд и в миг се разнесе ухание, а полюшващото се дърво се разлисти с огненорозови листа и бели цветчета като звезди. Изведнъж илюзията изчезна. Господарката на Оу извика от удоволствие и наведе сияйната си главица към младия заклинател в преклонение пред изкусността му.
— Ела с нас, ела да живееш с нас в Оу-токне! Не може ли да дойде, господарю мой? — попита тя с детски глас строгия си съпруг.
Но Джаспар каза само:
— Когато изуча изкуства, достойни за моите учители тук и достойни за похвалите ви, господарко, ще дойда с радост и с радост ще ви служа завинаги.
Тъй той достави удоволствие на всички присъствуващи освен на Гед. Гед присъедини към похвалите гласа, но не и сърцето си. „Аз можех да направя нещо далеч по-добро“ — помисли си с непримирима завист и с това радостната вечер беше помрачена за него.
4. Сянката излиза на свобода
През пролетта Гед не се виждаше много с Веч или Джаспар, защото като заклинатели сега те учеха с Повелителя на градежа в потайната Горска обител, където не можеше да стъпи никой ученик. Гед беше останал в Големия дом и се трудеше с учителите над всички изкуства, достъпни за заклинателите, които правят магии, но не носят жезъл — призоваване на ветровете, изменяне на времето, откриване и спояване, както и над изкуствата на гадатели, ясновидци, бардове, лечители и билкари. Сам в килията си нощем, с кълбо вълшебна светлина над книгата вместо лампа или свещ, той изучаваше по-старите Руни и Руните на Еа, които се използват във висшите заклинания. Всички тези умения му се отдаваха лесно и сред учениците се носеше мълвата, че този или онзи учител бил казал, че младежът от Гонт бил най-схватливият ученик, учил някога в Роук. А за отака се носеха слухове, че бил превъплътен дух, който шепнел мъдри слова в ухото на Гед. Някои дори говореха, че гарванът на Върховния жрец бил приветствувал Гед при пристигането му с думите: „Бъдещи Върховни жрецо!“ Независимо дали вярваха, или не вярваха на такива приказки, дали харесваха,.или не харесваха Гед, повечето от неговите другари му се възхищаваха и пламенно го следваха в редките моменти, когато се развилнееше и предвождаше игрите им в растящите пролетни вечери. Но през по-голямата част от времето той беше изтъкан от трудолюбие, гордост и упоритост и се държеше настрана. Тъй като Веч отсъствуваше, Гед нямаше между тях приятел и не изпитваше нужда да се сприятелява.
Той стана на петнадесет години. Твърде млад беше за Висшите изкуства на магьосника или жреца с жезъл, нo бързо усвояваше всички илюзионни изкуства на които започна да го учи отделно от другите Повелителят на промените, също младеж. Учителят му говореше за истинските заклинания за даване на форма. Обясняваше му как, ако нещо наистина трябва да се преобрази в друго, то трябва да се преименува за времето, през което ще действува заклинанието. Разказа му как това влияе върху имената и природата на предметите около преобразеното нещо. Изтъкна му опасностите, които се крият в преобразяването, особено когато магьосникът променя собствения си образ и по този начин рискува да се впримчи в собственото си заклинание. Малко по малко, подтикван от увереността, с която младежът възприемаше всичко, младият учител отиде по-далеч. Той го научи първо на едно, а после и на друго от висшите заклинания за преобразяване и му даде да изучава Книгата на формите. Направи това без знанието на Върховния жрец — неразумна, но не и злонамерена постъпка.