— Ястребът, който не може да лети… — каза Джаспар и се отдръпна.
— А нима Джаспар е скъпоценен камък1? — отвърна Гед с усмивка. — О, съкровище сред заклинателите! О, бисер на Хавнър, заблести над нас!
Момчето, което беше накарало светлинките да танцуват, изпрати една от тях над главата на Джаспар и тя заигра и заблещука около него. Не толкова хладнокръвно, колкото обикновено и със смръщено чело, той я отмахна с ръка и с един жест я угаси:
— Омръзнаха ми момчетии, шум и лудории.
— Остаряваш, момко — отбеляза Веч отгоре.
— Ако искаш тишина и униние — намеси се едно от по-малките момчета, — пробвай кулата.
— Какво искаш тогава, Джаспар? — попита го Гед.
— Общество, достойно за мене — отвърна Джаспар. — Хайде, Веч. Да оставим учениците да се забавляват с играчките си.
— Нима заклинателите притежават нещо повече от учениците? — обърна се Гед към Джаспар. Гласът му беше тих, ала всички останали внезапно замълчаха, тъй като сега омразата им звънтеше открито и ясно като стомана, измъкната от ножницата.
— Да — отговори Джаспар. — Сила.
— Нека премерим силите си.
— Предизвикваш ли ме?
— Предизвиквам те.
Веч се спусна на земята и застана между тях със свъсено лице:
— Забранени са ни дуели по заклинателство и вие добре знаете това. Престанете.
И Гед, и Джаспар мълчаха, защото наистина знаеха закона на Роук. Знаеха още, че Веч се ръководи от любов, а те от омраза. Въпреки това гневът им беше само възпрян, но не и охладен. След известно време Джаспар се дръпна настрана и каза със студената си усмивка, като че ли искаше думите му да бъдат чути единствено от Веч:
— Не е ли по-добре отново да припомниш на приятеля си козар закона, който го закриля? Той изглежда съкрушен. Дали наистина си е мислил, че бих приел предизвикателство от него? Човек, който мирише на кози, ученик, който не знае още Първото преобразяване.
— Джаспар — отвърна Гед, — откъде знаеш какво знам аз?
И внезапно, без да се чуе нито дума, Гед изчезна от погледа им, а над мястото му закръжи огромен сокол, разтворил клюна си, готов за писък. Миг след това във факелните отблясъци отново застана Гед, впил помръкнал поглед в Джаспар.
Изуменият Джаспар отстъпи крачка назад, но после само сви рамене и процеди една-единствена дума:
— Илюзия.
Останалите занегодуваха.
— Това не беше илюзия — каза Веч. — Това беше истинско преобразяване. И стига вече, Джаспар, слушай…
— Колкото да докаже, че е погледнал зад гърба на учителя крадешком в Книгата за формите. И какво от това? Продължавай, козарю! Харесва ми тази клопка, която слагаш сам на себе си. Колкото повече се опитваш да докажеш, че си достоен за мен, толкова повече се показваш такъв, какъвто си в действителност.
При тези думи Веч се извърна към Гед и му каза много тихо: