— Насън, господарю — каза Гед с болка и срам в гласа. — Господарю Геншър, не зная какво бе онова… онова нещо, което излезе от заклинанието и се впи в мен…
— Нито пък аз знам. То няма име. Ти имаш голяма вродена сила и си я употребил погрешно за заклинание, над което нямаш власт, без да знаеш как това заклинание ще повлияе на равновесието между светлината и мрака, живота и смъртта, доброто и злото. И си бил подтикнат към това от гордост и омраза. Нима е чудно, че последствията са пагубни? Извикал си дух от мъртвите, но с него е дошла една от силите на смъртта. Дошла е неповикана оттам, където няма имена. Изчадие на злото, тя иска да сее зло чрез теб. Силата, с която си я извикал, й дава власт над теб — вие сте свързани. Това е сянката на твоята надменност, сянката на невежеството ти, твоята сянка. Нима една сянка има име?
— Да бях умрял по-добре! — извика Гед накрая, отвратен и изтощен.
— Кой си ти да съдиш кое е добро и кое зло, ти, за когото Немерл даде живота си? … Тук ти си в безопасност. Ще живееш тук и ще продължиш учението си. Казват, че си бил умен. Продължавай да работиш. Работи добре. Не можеш да направиш нищо повече.
С тези думи Геншър свърши и внезапно изчезна — нещо обичайно за жреците. Водоскокът играеше на слънцето, Гед го погледа известно време, заслушан в гласа му и обзет от мисли за Немерл. Едно време в същия този двор той се беше почувствувал като слово, изречено от слънцето. Сега и мракът бе изрекъл слово, което не можеше да се отмени.
Гед излезе от двора, отиде в старата си стая в Южната кула, която все още пазеха за него и се усамоти. Когато гонгът звънна за вечеря, той слезе долу и седна при другите младежи на Дългата маса, почти без да им говори. Едва вдигаше глава дори към онези, които го поздравяваха най-приветливо. След ден-два всички го оставиха на мира. Желаеше да бъде сам, защото се страхуваше от злото, което неволно можеше да каже или направи.
Ни Веч, ни Джаспар бяха тук и той не попита за тях. Момчетата, които беше предвождал и ръководил, го бяха изпреварили поради пропуснатите от него месеци и през пролетта и лятото Гед учи с много по-малки от него момчета. Но и сред тях не блестеше, защото думите на всяко заклинание, дори най-простото, излизаха със запъване от устата му и ръцете му правеха движенията колебливо.
През есента той трябваше отново да отиде в Самотната кула да учи с Повелителя на имената. Работата, която едно време го ужасяваше, сега му доставяше удоволствие, защото той търсеше именно мълчание и дълго учение, без заклинания и без да призовава силата, която все още чувствуваше в себе си.
Нощта, преди да тръгне за кулата, в стаята му дойде гост с кафяво наметало за път и дъбов жезъл, подкован с желязо. При вида на магьосническия жезъл Гед се изправи.
— Ястребе…
Гласът го накара да вдигне поглед — пред него стоеше Веч с уверено и честно лице, както винаги, възмъжало, черно и откровено, ала с непроменена усмивка. На рамото му се беше свило яснооко животинче с ивици по козината.
— То не се отделяше от мен по време на болестта ти и сега с мъка ще се разделя с него. А с още по-голяма мъка ще се разделя с теб, Ястребе. Но аз си отивам у дома. Хайде, Оеж, върви при истинския си господар! — Веч по-тупа с ръка отака и го остави на пода. Животинчето отиде при сламеника на Гед, седна на него и започна да мие козината със сухия си, кафяв език, подобен на листенце. Веч се засмя, но Гед не можа и да се усмихне. Галейки отака, той се наведе, за да скрие лицето си.
— Мислех, че не ще дойдеш повече да ме видиш, Веч. В думите му нямаше укор, но Веч отвърна:
— Не можех. Повелителят на билките ми забрани, а и сам бях затворен в Горската обител цяла зима. Не ме освободиха, докато не заслужих жезъла си. Слушай, когато и ти бъдеш свободен, ела на Източния разлив. Ще те чакам. В градчетата там цари веселие и магьосниците са добре дошли.
— Свободен… — промълви Гед, сви рамене и се опита да се усмихне.
Очте на Веч не го гледаха с обичайния си поглед, тъй като сега в тях освен любов, може би имаше и магическа сила.