— Тясна е вратата, която пазиш, учителю — рече най-сетне Гед. — Май ще трябва да поседя на полето и да попостя, докато изтънея достатъчно, че да мога да мина през нея.
— Стой колкото пожелаеш — каза Повелителят на вратата с усмивка.
Гед се отдалечи малко, приседна под една елша на брега на Туилбърн и пусна отака да играе в потока и да лови раци по тинестото дъно. Яркото слънце залезе късно, тъй като пролетта преваляше. В прозорците на Големия дом заблещукаха фенери и вълшебни светлини, а в подножието на могилата улиците на град Туил се изпълниха с мрак. Над покривите забухаха бухали, в тъмнината над потока се застрелкаха прилепи, а Гед все още седеше и мислеше как би могъл чрез сила, хитрост или магия да научи името на Повелителя на вратата. Колкото повече размишляваше, толкова по-малко виждаше сред всички магически изкуства, научени през петте години в Роук, нещо, което би могло да му помогне да изтръгне такава тайна от такъв жрец.
Той легна и заспа под звездите насред полето с отака, който се беше сгушил в джоба му. След изгрев слънце, все така гладен, отиде при вратата на Дома и почука. Отвори му Повелителят на вратата.
— Учителю — рече Гед, — не мога да науча името ти със сила, тъй като не съм достатъчно силен, нито пък с лукавство, тъй като не съм достатъчно хитър. Тъй че с удоволствие ще остана тук да се уча или да ти служа, както пожелаеш, освен ако случайно не отговориш на един мой въпрос.
— Питай!
— Как се казваш?
Повелителят на вратата се усмихна и си каза името, а Гед го повтори и влезе за последен път в Дома.
Когато го напусна отново, той беше загърнат с тежко, тъмносиньо наметало — дар от общината на Лоу Торнинг, накъдето се бе запътил. тъй като там имаха нужда от магьосник. Носеше и жезъл, висок колкото него, изсечен от тис и подкован с бронз.
Повелителят на вратата се сбогува с него и му отвори задната врата на Големия дом, вратата от рог и драконова кост. Гед се спусна по улиците на Туил и стигна до кораба, който го очакваше в блесналите на утринното слънце води.
5. Драконът на Пендор
Западно от Роук, между двете огромни земи Хоск и Енсмър, са скупчени Деветдесетте острова. Най-близкият до Роук е Сърд, а най-отдалеченият — Сепиш, който се намира почти в Пелнийско море. Дали общият им брой е деветдесет, е неразрешим въпрос, тъй като ако се броят само островите с прясна изворна вода, може да се стигне до осемдесет, а ако се брои всяка стърчаща в морето скала, може да се стигне до сто и повече, преди да започне приливът. Протоците между островчетата са тесни, затова кротките приливи и отливи на Вътрешно море прииждат раздразнени и объркани и се отдръпват с изненадваща сила, така че ако при отлива някъде има три острова, то при прилива там може да е останал само един. Поради опасността от приливи и отливи всяко дете, което може да ходи, умее и да гребе и си има собствена лодчица. Домакините пресичат с лодка протока пред къщата си, за да пийнат чай със съседката, търговците хвалят стоката си под ритъма на греблата. Пътищата са от солена вода, преградена на места с опънати между къщите мрежи, в които се хващат малките рибки трубки, а тяхното масло е богатството на Деветдесетте острова. Там няма много мостове, нито пък големи градове. Гъмжащите от стопанства и рибарски колиби островчета са обединени в общини по десет-двадесет на брой. Една от тях е Лоу Торнинг, която се намира в най-западната точка. Тя не гледа към Вътрешно море, а към безлюдния океан, към онзи самотен край на архипелага, където се издига само плячкосаният от драконите остров Пендор, а отвъд него — пустеещите води на Западния разлив.
За новия магьосник на общината бяха приготвили къща. Тя се издигаще на един хълм сред зелени ечемичени нивя, защитени от западния вятър от дървета, които сега бяха почервенели от цвят. От вратата се виждаха другите сламени покриви, горичките и градините, другите острови с техните покриви, поля и хълмове, а сред тях се виеха безброй бистроводни морски протоци. Къщата беше бедняшка, без прозорци, с глинен под, ала по-хубава от родния дом на Гед. Застанали почтително пред Магьосника от Роук, островитяните от Лоу Торнинг го помолиха да ги извини заради бедността й.
— Нямаме камък, с който да строим — каза един от тях.
— Не сме богати, но и не гладуваме — добави друг.
— Поне ще бъде сухо, защото сам се погрижих за покрива, господине — намеси се и трети.