— За мен това е удоволствие, господарю, а за кораба ми — чест.
И тъй, Деветдесетте острова останаха зад Гед. Но едва-що корабът зави, за да излезе от вътрешното пристанище на Сърд и вдигна платна, насреща му задуха силен източен вятър. Това беше странно, тъй като зимното небе беше ясно и времето изглеждаше, като че ще се запази меко цялата сутрин. От Сърд до Роук имаше само тридесет мили и те продължиха пътя си, дори когато вятърът се усили. Корабчето, подобно на повечето търговски кораби от Вътрешно море, имаше предно и задно платно, които можеха да противостоят на насрещния вятър, а капитанът беше изкусен моряк, който се гордееше с умението си. И сега те си проправяха път на изток, променяйки курса ту на север, ту на юг. Облаци и дъжд дойдоха с вятъра, който променяше посоката си и духаше с такава необуздана сила, че имаше опасност корабът да се преобърне.
— Господарю Ястреб — каза капитанът на младежа, застанал до него на почетното място до руля, макар че едва ли можеше да се запази някакво достойнство под напора на този вятър и дъжд, измокрил всички до кости и вселил в тях отчаяно покорство. — Господарю Ястреб, не би ли могъл да кажеш думичка на този вятър?
— Колко близо сме до Роук?
— Преполовили сме пътя. Но от eдин час въобще не напредваме, господине.
Гед каза нещо на вятъра, той отслабна и известно време те напредваха доста добре. После изведнъж от юг със свистене се втурнаха силни ветрове и ги върнаха отново на запад. На небето облаците се разкъсваха и кипяха, а капитанът яростно ревеше:
— Този глупашки вихър вее едновременно от всички страни! Само магически вятър ще ни преведе през това време, господарю!
При тези думи Гед помръкна, но корабът и екипажът му бяха в опасност заради него и той изпрати магическия вятър в платната му. Корабът веднага започна да пори вълните право на изток, а капитанът отново се ободри. Ала малко по малко, въпреки поддържаното от Гед заклинание магаческият вятър отслабна и съвсем спря, а корабът за миг застана неподвижно върху вълните с отпуснати платна сред бушуващия дъжд и вятър. Изведнъж с гръм и трясък бурята връхлетя върху него, той се обърна и заподскача на север като подплашена котка.
Гед се хвана за един стълб, тъй като корабът почти полегна на едната си страна.
— Върни се в Сърд, капитане! — извика той. Капитанът изригна проклятия и изрева, че няма да се върне.
— Истински магьосник на борда, а аз, най-добрият моряк от търговския флот с най-добрия кораб в ръцете ми и да се върна?
В този миг корабът като че попадна във водовъртеж и капитанът трябваше да се хване за стълба при кърмата, за да не падне през борда, а Гед му каза:
— Остави ме на Сърд и отплавай накъдето искаш. Не срещу твоя кораб духа този вятър, а срещу мен.
— Срещу теб, магьосник от Роук?
— Никога ли не си чувал за Роукския вятър, капитане?
— Да, дето държи силите на злото далеч от острова на мъдреците, ала какво общо има това с тебе, укротителю на дракони?
— Това си е между мен и сянката ми — кратко отвърна Гед, както подобава на магьосник и не каза нито дума повече, докато се носеха бързо обратно към Сърд с попътен вятър и под разясняващото се небе.
Гед се заизкачва от пристана към Сърд с натежало и изплашено сърце. С настъпването на зимата дните ставаха по-къси и скоро падна мрак. Привечер тревогата на Гед винаги нарастваше и сега му се струваше, че зад всеки завой го очаква заплаха. Затова трябваше с огромни усилия на волята да се въздържа да не поглежда назад с мисълта, че някой върви по следите му. Той отиде в странноприемницата на Сърд, където пътници и търговци ядяха заедно храна, осигурена от общината, и можеха да пренощуват в едно дълго помещение — такова беше гостоприемството на цветущите острови от Вътрешно море.
Гед отдели парче месо от вечерята си и после, седнал до огнището, придума отака да излезе от качулката му, където се беше свивал целия ден, и се опита да го накара да яде, като го галеше и му шепнеше:
— Оеж, оеж, мъничкият ми, кротичкият ми… Ала животинчето не хапна и пропълзя да се скрие в джоба му. По това, по собствената си приглушена несигурност, по мрака, изпълващ ъглите на огромното помещение, Гед разбра, че сянката не е далеч от него.
Никой тук не го познаваше — това бяха пътници от други острови, които не бяха чували „Песента на Ястреба“. Никой не го заговаряше. Най-сетне той си избра един сламеник и легна, ала цяла нощ лежа с отворени очи, заобиколен от потъналите в сън странници. Цяла нощ се опитваше да избере посока, по която да продължи пътя си, да обмисли накъде да върви, какво да прави, но всеки избор, всяко намерение беше възпрепятствувано от предчувствието му за обреченост. Който и път да поемеше, пред него непременно щеше да се изпречи сянката. Нямаше я единствено на Роук, ала на Роук той не можеше да отиде, възпрян от висшите древни заклинания, които пазеха опасния остров. Обърналият се срещу него Роукски вятър бе доказателство за близостта на преследвача му.