Скьор извърна за миг глава, вдигна качулката си и рече:
— Малко.
Лицето му беше грозно, бледо, недодялано и жестоко, но Гед не се страхуваше от човешко същество, макар че би могъл да се страхува от мястото, където ще го заведе такъв човек. Той кимна и те продължиха. Пътят им едва забележимо прорязваше бялата пустош, покрита с тънък сняг и безлистни храсталаци. Тук-там други пътеки го пресичаха или се отделяха от него. След като димът от комините на Нешум се скри зад хълмовете в смрачаващия се следобед, нищо повече не им сочеше посоката, която трябваше да следват или откъдето бяха дошли. Единствено вятърът не преставаше да духа от изток. След още няколко часа Гед зърна в небето над далечните хълмове на северозапад някаква драскотинка, нещо като бял зъб. Но краткият ден си отиваше и при следващото изкачване той не можа да я различи по-ясно и да разбере дали това е кула, дърво или нещо друго.
— Там ли отиваме? — попита той и посочи мястото. Скьор не отговори, а продължи да крачи тежко, загърнат в грубото си наметало с островърхата, кожена оскилианска качулка. Гед вървеше до него. Бяха изминали много път и вече му се доспиваше от равномерния ход след дългите изтощителни и мъчителни дни, прекарани на кораба. Започна да му се струва, че е вървял и ще върви цяла вечност до това безмълвно същество по безмълвната, смрачаваща се земя. Предпазливостта и вниманието му бяха притъпени. Крачеше като в някакъв безкраен сън без посока. Отакът се раздвижи в джоба му и у Гед също се събуди и раздвижи някакъв смътен страх.
— Спуска се мрак и завалява сняг. Още колко има, Скьор? — проговори той с огромни усилия.
— Малко — отвърна спътникът му след известно време, без да се обръща. Но гласът му не беше с човешки звук, а дращеше, като че излизаше от звяр без устни, който се опитва да говори. Гед се спря. В здрачаващото се сияние наоколо се простираха голи хълмове. Сипеше се слаб сняг, който се носеше из въздуха и рядко се спускаше към земята.
— Скьор! — каза той и другият се спря и се обърна. Под островърхата качулка нямаше лице.
Преди Гед да може да изрече някакво заклинание или да призове силата си, гебетът проговори с дращещия си глас:
— Гед!
Заловен по този начин в истинската си същност, Гед не можеше да се преобрази и трябваше да се изправи беззащитен пред гебета. А и не можеше да извика за помощ в тази чужда земя, където не познаваше нищо и никого и нямаше кой да се отзове на вика му. Беше съвсем сам и между него и врага му нямаше нищо друго освен тисовия жезъл в дясната му ръка.
Онова, което беше изпило разума на Скьор и завзело плътта му, сега застави тялото му да пристъпи към Гед, а ръцете му да се разтворят към него. Ужасът изпълни Гед с ярост, той замахна с жезъла и го стовари шумно върху качулката, която скриваше лицето-сянка. Този жесток удар почти прилепи качулката и наметалото към земята, като че в тях имаше само вятър, но след миг те с гърч и пляскане се изправиха отново. Тялото на един гебет е лишено от истинска плът и представлява нещо като черупка или пара с човешки очертания — неистинска плът, обвила сянката, която е истинска. С резки и вълнообразни движения, като че развята от вятъра, сянката разпери ръце и се впусна към Гед, опитвайки се да го сграбчи, както го беше сграбчила на Роукската могила. Ако успееше, тя щеше да захвърли обвивката на Скьор и да се настани в Гед, да го погълне отвътре и да го завладее — това бе нейната цел. Гед я удари повторно с тежкия си димящ жезъл и я отблъсна, но тя отново се впусна. Той пак я удари, но след това изпусна обгърнатия от пламък и дим жезъл, който изгаряше ръката му. Отстъпи и внезапно се обърна и побягна.
Гед бягаше, а гебетът го следваше на една крачка. Той не можеше да го настигне, но и не изоставаше. Без да се обръща, Гед бягаше из безкрайната, мрачна земя и нямаше къде да се скрие. Още веднъж дращещият, свистящ глас на гебета го извика по име, но макар да беше отнел магьосническата му сила по този начин, той нямаше власт над тялото му и не можеше да го спре. Гед продължаваше да бяга.
Нощта се сгъсти над преследвача и жертвата, а слабият сняг заличаваше пътеката от погледа на Гед. Пулсът биеше в очите му, дъхът му пареше в гърлото и вече не бягаше истински, а се спъваше и залиташе. Въпреки това, като че ли неуморимият преследвач не можеше да го хване, колкото и близо да се намираше. Той беше започнал да го зове с шепот и мърморене и Гед разбра, че цял живот е носил в себе си този шепот, без да го чува, но сега го чуваше и трябваше да се пречупи, да се предаде, да спре. Но той продължаваше с мъка да се катери по един безкраен, смътен склон. Струваше му се, че някъде пред него има светлина и че някъде пред себе, си или над себе си чува глас, който го зовеше: