На сутринта стана късно и понеже му се пиеше чаша чай, излезе навън да донесе вода от потока недалеч от къщата му. Бреговете на бълбукащото вирче бяха замръзнали и в изсъхналия мъх между камъните бяха вплетени скрежни цветя. Денят бе настъпил отдавна, ала още цял час могъщото било на планината щеше да остане без слънце. През това зимно утро целият западен Гонт, от морския бряг чак до върха, беше в сянка, по-тих и ясен. Докато жрецът стоеше до потока и плъзгаше погледа си по полегатите склонове надолу към пристанището и сивата морска шир, над него изпляскаха криле. Той погледна нагоре и повдигна леко ръка. Със силен плясък на криле към него се спусна огромен ястреб и кацна на китката му. Като обучена ловна птица се задържа той там, ала по тялото му нямаше и следа от скъсана каишка, нашийник или звънче. Ноктите се впиваха дълбоко в китката на Оджиън, крилете потръпваха, а кръглите златни очи гледаха безизразно и подивяло.
— Вестител ли си ти, или пък известие? — попита Оджиън ястреба с благ глас. — Хайде с мене… — Ястребът не откъсваше поглед от него. За миг Оджиън замлъкна.
— Струва ми се, че съм те кръщавал някога — каза той отново, отправи се към къщата си и влезе в нея с ястреба на китката си. Остави го на топло при огнището и му предложи вода. Но той не искаше да пие. Тогава Оджиън започна да прави заклинание с много тих глас, като изтъкаваше магическата паяжина повече с ръце отколкото с думи. Когато заклинанието бе готово, той рече „Гед“, без да гледа към ястреба върху огнището. Почака малко, след това се обърна, стана и се приближи до младежа, който трепереше с безизразен поглед пред огъня.
Гед беше облечен със скъпи чуждоземни кожи, коприна и сребро, ала дрехите му бяха съдрани и втвърдени от морската сол. Той бе омаломощен и приведен, а правите му коси закриваха белязаното му лице.
Оджиън свали изцапаното царствено наметало от раменете му, заведе го в нишата, където едно време спеше чиракът му, сложи го да легне на сламеника, прошепна заклинание за сън и го остави. Нищо не му каза, понеже знаеше, че сега Гед не притежава човешка реч.
Като момче Оджиън смяташе като всички останали момчета, че е много приятна игра да приемеш чрез магия какъвто си искаш образ — на човек или животно, дърво или облак и да си играеш тъй, превърнат в хиляди различни образи. Ала като магьосник той беше научил цената на тази игра — опасността да загубиш собствената си същност, да загубиш истината в играта. Колкото по-дълго остане човек в чуждия образ, толкова по-силна е тази опасност. Всеки чирак-заклинател научава разказа за магьосника Бордгер от Уей, който с голямо удоволствие се превръщал в мечка и все по-често правел това, докато накрая в него израсла мечката а човекът умрял и той си останал мечка, убил собствения си невръстен син в горите, бил подгонен и заклан. А едва ли някой знае колко от делфините, подскачащи из водите на Вътрешно море, са били едно време хора-мъдреци, изгубили мъдростта и името си във веселия бяг на морските вълни.
Гед беше приел образа на ястреб в момент на ожесточен гняв и отчаяние и по време на полета си мислеше само за едно: да изпревари и камъка, и сянката, да избяга от студените, коварни земи, да си отиде у дома. Необузданият му гняв беше също като ястребовия и сега бушуваше в гърдите му, а желанието му да лети беше станало желание и на самия ястреб. Тъй полетя той над Енлад, където се спусна на земята да пийне вода от едно усамотено горско вирче и отново се издигна, гонен от страха си от сянката, която бе по следите му. После прекоси безкрайната морска шир, наречена Енладови челюсти, отправи се на югоизток между едва забележимите Оранейски хълмове отдясно и още по-смътните Андрадски хълмове отляво и измина дълъг път, докато най-после от морските вълни пред него постепенно се издигна една неподвижна вълна — белият връх на Гонт. И денем, и нощем по време на безкрайния преход той бе летял с ястребови криле и гледал с ястребови очи. Забравил собствените си мисли, накрая той знаеше само онова, което знае един ястреб — глада, посоката на вятъра и на полета си.