Заклинанието за сигурност в морето, на което толкова държат в северния архипелаг, не е спасило никога никого от морския вятър или буреносните вълни, ала направено от познавач на местните води, лодките и моряшкото изкуство, то дава на рибаря поне ежедневна сигурност. Гед го направи добре и честно. Уверено и търпеливо работи над него цяла нощ и цял ден, без да пропусне нещо, въпреки че през цялото време го изпълваше напрегнат страх, а мислите му се лутаха по мрачни пътеки и се мъчеха да разберат как, кога и къде сянката отново ще застане пред него. Щом направи заклинанието, той изведнъж се почувствува много отпаднал. През нощта спа в рибарската хижа в хамак от китови черва. На сутринта стана вмирисан като изсушена херинга и слезе до скалистото заливче, където се намираше новата му лодка.
Той я избута в спокойните води край пристана и тя веднага взе да се пълни с вода. Лек като котка, Гед стъпи в нея и започна да оправя изкорубените дъски и изгнилите пирони с инструменти и заклинания, както правеше с Пеквари в Лоу Торнинг. Скупчилите се на разстояние от него селяни мълчаливо наблюдаваха чевръстите му ръце и слушаха мекия му глас. И тази работа той свърши също така добре и търпеливо и на края се сдоби с една здрава лодка. После издигна вместо мачта жезъла, направен от Оджиън, закрепи го със заклинания и заби напречно върху него една летва от здраво дърво. После с помощта на вятъра изтъка под нея платно от заклинания — квадратно платно, бяло като снеговете на връх Гонт във висината. Тук жените въздъхнаха със завист. След това Гед застана до мачтата и призова лек магически вятър. Лодката тръгна по водата и зави към Дългоръките чукари от другата страна на големия залив. Щом мълчаливо наблюдаващите рибари видяха как пробитата лодка се плъзга с изпънато платно бързо и леко като литнала чайка, те заликуваха широко усмихнати, потропвайки с крака на студения, ветровит бряг. Гед се обърна за миг назад и видя поздрава им под назъбените чукари, над които снежните поли на планината се издигаха в облаците.
Той прекоси залива и минавайки между Дългоръките чукари, излезе в Гонтско море, откъдето се отправи на северозапад, северно от Оранеа, по същия път, по който се бе завърнал у дома. Гед просто възнамеряваше да се върне по собствените си следи. Кой знае, последвала ястребовия му полет през дните и ветровете от Оскил, сянката можеше да се отклони или да го пресрещне. Но тя нямаше да изпусне тръгналия насреща й открито и в открито море Гед, освен ако не се бе оттеглила изцяло в призрачното си царство.
Ако въобще трябваше да я срещне, искаше му се това да стане в морската шир. Не знаеше защо, но изпитваше ужас от нова среща с нея на сушата. От морето се издигат бури и чудовища, но не и сили на злото — злото принадлежи на земята. А в мрачната земя, където Гед бе ходил веднъж, иямаше ни море, ни река, ни извор — Смъртта е безводно място. Макар че през суровата зима самото море представляваше опасност за него, то тази опасност, променливост и несигурност сега му се струваха като защита и предимство. Мислеше си, че при срещата, която ще сложи край на безразсъдството му, поне ще може да се вкопчи в сянката веднага. щом тя се вкопчи в него, и с теглото на тялото си и на собствената си смърт ще я завлече в мрачните морски дълбини, откъдето тя няма да може да се издигне отново. И тъй поне чрез смъртта си ще унищожи злото, което бе пуснал на свобода с живота си.
Гед се носеше по неспокойното и бурно море, над което облаците бяха надвиснали като огромни траурни покривала. Сега не използваше магическия вятър, а природния, който духаше остро от северозапад. Трябваше само често да поддържа с шепот тъканта на направеното от заклинания платно и то само се обръщаше да улови вятъра. Без магия едва ли би могъл да насочи разнебитената лодчица по такъв курс в това бурно море. Гед се носеше неотклонно напред и зорко се взираше наоколо. Жената на рибаря му беше дала два хляба и стомна с вода и след няколко часа, като забеляза Камебер Рок — единствения остров между Гонт и Оранеа, той похапна и пийна, обзет от благодарност към мълчаливата гонтска жена, която му беше дала храната. Мина покрай едва доловимото късче земя и се отправи по на запад през завеса от влажни капчици, които на сушата може би бяха снежинки. Освен лекото поскърцване на лодката и плясъка на вълните върху носа й, не се чуваше никакъв звук. Наоколо не се виждаше ни лодка, ни птица. Нищо не помръдваше, освен вечно движещата се вода и носещите се облаци — облаците, които той смътно си спомняше от времето на полета си, когато летеше на ястребовите си криле на изток по същия този път, по който сега се връщаше на запад, и гледаше нагоре към сивото небе.