— Няма да ви сторя зло — прошепна Гед. Те не отвърнаха нищо. Той гледаше ту към единия, ту към другия. От ужас очите им бяха станали безизразни. Когато Гед остави жезъла на пода, съществото под купа парцали се скри със скимтене. Той свали натежалото от вода и лед наметало, съблече се гол и се сгуши до огнището.
— Дайте ми нещо да се загърна — Гед беше пресипнал и говореше едва-едва, тъй като зъбите му тракаха, а тялото му се разтърсваше от продължителни тръпки. Дори и да го бяха чули, старците не отговориха. Той се пресегна и взе една дрипа от купа, който служеше за легло. Преди много години тя може би е била козяк, но сега беше цялата парцалива и омазнена с черно. Съществото под купа изстена от ужас, но Гед не му обърна внимание. Изтри водата от себе си и прошепна:
— Дърва имате ли? Стъкни огъня, старче. Неволята ме води тук. Няма да ви сторя зло.
Ала вцепенен от страх, старецът не му отговори.
— Разбираш ли ме? Не говориш ли хардийски? — Гед се замисли за миг. — Каргад?
При тази дума старецът веднага кимна еднократно като тъжна стара кукла на конци. Но тъй като това беше единствената дума, която Гед знаеше на каргски, с нея разговорът им приключи. Той сам намери дърва, струпани до едната стена, стъкна огъня и със знаци помоли за вода, тъй като от погълнатата морска вода му се повдигаше и сега изгаряше от жажда. Старецът раболепно му посочи голяма черупка с вода и побутна към огъня друга черупка, в която имаше изсушена риба. Кръстосал крака до огъня, Гед хапна и пийна малко. Постепенно силата и разумът му започнаха да се възвръщат и той се зачуди къде ли е попаднал. Дори магическият вятър не би могъл да го отвее чак до Каргадските острови. Това островче трябва да е в разлива източно от Гонт, но все още западно от Карего-Ат. Изглеждаше странно, че на такова малко и усамотено място — една пясъчна ивица — живеят хора. Може би са корабокрушенци, ала той беше твърде изтощен да си блъска главата с тях в този момент.
Започна да суши наметалото си на топлината. Сребристата му кожа съхнеше бързо и щом Гед усети, че поне се е затоплило, макар и не съвсем изсъхнало, той се зави с него и се опъна до огнището.
— Спете, клети хора! — каза Гед на мълчаливите си домакини, положи глава на пясъчния под и заспа.
Три нощи прекара той на безименния остров. Първата сутрин го боляха всичките мускули, тресеше го и му се повдигаше. Цял ден и цяла нощ лежа като дърво до огнището в колибата. На втората сутрин все още беше вдървен и го болеше всичко, но постепенно се съвзе. Отново си облече вкоравените от солта дрехи, тъй като нямаше достатъчно вода да ги изпере, после излезе навън в сивото ветровито утро и огледа мястото, където го беше подмамила сянката.
Това беше скалиста пясъчна ивица, широка една миля в най-широкото си място, малко по-дълга от миля и цялата заобиколена с плитчини и скали. Тук не растеше никакво дърво, храст или растение освен полегналата морска трева. Сами сред безкрайната морска пустош, старецът и старицата живееха в колибата, скътана в една пещера между дюните. Тя беше построена или по-скоро струпана от дъски и клони, донесени от вълните. Водата извираше от едно възсолено кладенче до нея. Хранеха се с риба, пресни или сушени раци и водорасли. Дрипавите кожи в колибата, неголемият запас от костени игли и рибарски куки, влакна за въдици и огнива не бяха от кози, както Гед си беше помислил отначало, а от петнист тюлен. И наистина точно на такова място идваха през лятото тюлените да отглеждат малките си. Но никой друг не би дошъл тук. Старците се страхуваха от Гед не защото го взимаха за дух и не защото беше магьосник, а единствено защото беше човек. Бяха забравили, че на света има и други хора.
Старецът ни за миг не потисна безмълвния си ужас. Щом му се стореше, че Гед възнамерява да го докосне, той се отдръпваше с накуцване и наблюдаваше свъсено изпод разчорлените си мръсни бели коси. Отначало и старицата хленчеше и се криеше под купчината парцали, щом Гед се помръднеше. Но после, изпаднал в трескав унес в тъмната колиба, той я видя как присяда, вперила в него странен, помътнял и закопнял поглед. След това му донесе да пие вода. Когато се изправи да вземе черупката от нея, тя се уплаши, изпусна я и разля водата. После се разплака и изтри очите си с дългите, сивобели коси.
Сега го наблюдаваше долу на брега как работи, как стъкмява нова лодка от изхвърлените на сушата останки от старата с помощта на грубата каменна тесла на стареца и заклинание за спояване. Гед нито поправяше, нито строеше, тъй като му липсваше необходимият дървен материал и трябваше да задоволява всичките си нужди с чисто магьосничество. Но старицата гледаше със същия жадуващ поглед не толкова изумителната му работа, колкото самия него. След известно време тя се отдалечи и се върна с дар — шепа миди, които беше събрала на скалите. Той ги изяде все още мокри и сурови, както му ги даде и й благодари.