Като че ли събрала смелост, тя отиде в колибата и се върна отново с нещо в ръце — един парцалив вързоп. Разви го плахо, като не откъсваше поглед от лицето му през цялото време и му го показа.
Това беше детска рокличка от сребърен брокат, твърд поради вшитите перли, разядени от солта и пожълтели от времето. Върху корсажа те образуваха позната за Гед форма — двойната стрела на божествените братя от Каргадската империя с царска корона над нея.
Старицата, сбръчкана, мръсна и облечена в зле съшит чувал от тюленова кожа, посочи копринената рокличка, а след това себе си и се усмихна щастливо и безсмислено като малко дете. После извади от някакво скришно място в полите на дрехата си малък предмет и го подаде на Гед. Това се оказа парче тъмен метал, може би част от счупено украшение — половината от счупен пръстен. Гед го погледна, но тя му направи, знак да го вземе и не се успокои, докато желанието й не беше изпълнено. Тогава кимна и се усмихна отново — беше му направила подарък. Но роклята уви внимателно в мазните дрипи и отново се затътри към колибата, за да скрие съкровището си.
Гед сложи счупения пръстен в джоба си почти със същото внимание, защото сърцето му преливаше от жал. Сега вече му дойде наум, че навярно двамата старци произлизат от някое царско семейство в Каргадската империя и са захвърлени безпощадно на неотбелязано в никоя карта островче далеч от Карего-Ат от някой тиранин или узурпатор, който се е страхувал да пролее царска кръв. Момчето е било може би на осем-десет години, а принцесата — здраво момиченце в рокля от коприна и перли. Оцелели, те живеят сами от четиридесет, а може би и от петдесет години на една скала сред океана — принц и принцеса на отчаянието.
Но той се увери в правотата на предположението си години по-късно, когато по следите на Пръстена на Ерет-Акбе се озова в Каргадските земи и Гробниците на Атуан.
Третата му нощ на острова се стопи в спокоен и блед изгрев. Беше денят на Слънчевото завръщане, най-късият ден от годината. Малката му лодка от дърво и магия, останки и заклинания беше готова. Гед се опита да каже на старците, че ще ги заведе на друга земя — Гонт, Спеви или Ториклите. Ако поискат, дори би ги оставил на някой самотен бряг на Карего-Ат, въпреки че каргските води не бяха безопасно място за жител на архипелага. Но те не желаеха да напуснат пустия си остров. Старицата, изглежда, не разбираше знаците и тихите му думи. Старецът разбра и отказа — всичките му спомени за други земи и други хора бяха кошмари, изпълнени с кръвопролития, великани и писъци. Те се изписаха на лицето му, докато клатеше глава.
На сутринта Гед напълни с вода от кладенеца един мех от тюленова кожа и тъй като не можеше да благодари на старците за топлината и храната и за нещастие нямаше никакъв подарък за старицата, той направи каквото можа и омагьоса соления и ненадежден извор. Оттогава този извор се пълни непрестанно със сладка и бистра вода като високопланински поток на Гонт. Заради него това скалисто и песъчливо място сега е отбелязано на картите и си има име — моряците го наричат Островът на изворната вода. Но колибата я няма вече и бурите на безброй зими са заличили всякаква следа от двамата й самотни обитатели.
Докато Гед изкарваше лодката си от песъчливия южен край на островчето, старците се бяха скрили в колибата, тъй като, изглежда, се страхуваха да не се случи нещо лошо. Той остави природния вятър, който духаше неизменно от север, да издуе изтъканото от заклинания платно и бързо се устреми в открито море.
Този път морското пътешествие на Гед беше странно, тъй като той беше преследвач, който не знаеше нито какво точно преследва, нито къде може да го намери из цялата Землемория. Трябваше да се осланя на догадки, на чувство и на късмет, точно както беше правил и преследвачът му. Гед се объркваше от безплътните сенки, тъй както сянката се объркваше от дневната светлина и материалните неща. Но поне в едно беше сигурен — че наистина сега той е ловецът, а не плячката. След като го беше подмамила към скалите, сянката можеше да направи с него каквото си иска, докато лежеше полумъртъв на брега или се луташе в мрака по обветрените дюни, обаче тя не беше дочакала тази възможност. Беше избягала, без да се осмели да се изправи пред него. Това го накара да повярва на Оджиън — сянката не можеше да изсмуква силите му, ако той върви насреща й. Тъй че трябваше да продължава да й противостои, да я преследва, макар че следата й по морската шир беше студена и макар че не го напътствуваше нищо друго освен духащият от север природен вятър и някаква смътна догадка или предчувствие в душата му, че верният път е на юг или на изток.