Преди падането на нощта Гед съзря далеч вляво дългата, неясна брегова линия на голяма земя, която навярно бе Карего-Ат. Беше се озовал посред морските пътища на тези варварски племена. Внимателно се взираше в алената вечер за някой каргски кораб или галера и тогава си спомни онова утро от детството си в Десетте елши, украсените с пара воини, огъня, мъглата. Тези спомени го изпълниха с безпокойство и той отведнъж разбра, че сянката го е подмамила със същата измама, с която си бе послужил той на времето. Като че из дълбините на собственото му минало тя беше призовала мъглата в морето, за да го обгърне, да скрие опасността от него и да го повлече към смъртта.
Той държеше неотклонно курс на изток и когато нощта се спусна над източния край на света, земята изчезна от погледа му.
Вълните бяха вече пропити с мрак и само гребените им все още руменееха на западното сияние. Гед запя „Зимната песен“ и други подобни песни от „Подвизите на младия цар“, които си спомняше от тържествата на Слънчевото завръщане. Гласът му беше ясен, ала не отекваше никъде из безкрайната морска тишина. Мракът падна бързо и грейнаха зимните звезди.
През най-дългата нощ от годината той будува и дълго гледа как звездите изгряват от лявата му страна, издигат се над главата му и потъват в далечните черни води отдясно, докато зимният вятър го носеше безспир на юг по невидимото море. От време на време заспиваше за миг, стряскаше се и пак се събуждаше. Лодката му не беше в действителност никаква лодка, а само чародейство и магия, скрепени с малко дъски и дървета, които бързо биха се разпаднали и пръснали по вълните, ако отпуснеше заклинанията за форма и спояване, които ги държаха, а платното, изтъкано от магия и въздух, не би издържало дълго на вятъра, ако той заспеше, а би се превърнало само на вятър. Заклинанията му бяха убедителни и силни, но когато действието им е затворено в тесни граници, непрестанно трябва да се подновява силата, поддържаща това действие. Затова Гед не мигна тази нощ. Би напредвал по-лесно и по-бързо като ястреб или делфин, но Оджиън го бе посъветвал да не се преобразява и Гед познаваше цената на неговите съвети. Тъй плаваше той на юг под залязващите на запад звезди, а дългата нощ се изнизваше бавно, докато най-сетне първият ден от новата година огря цялото море.
Скоро след изгрев слънце Гед съзря пред себе си земя, към която лодката му се доближаваше едва-едва. Призори природният вятър беше отслабнал. Той призова в платното си лек магически вятър, за да го закара към нея. При вида й отново го изпълни страх — онзи безмерен ужас, който настоятелно го караше да обърне гръб, да побегне. Но Гед следваше дирята на този страх, както ловецът върви по широките, размазани, ноктести стъпки на мечката, която всеки момент може да се хвърли отгоре му из шубраците. Сега беше наблизо — и той го знаеше.
Земята, към която се бе устремил, имаше чудноват вид. Отдалеч му се беше сторило, че е отвесна планинска стена, а сега виждаше, че е разкъсана на няколко дълги, стръмни хребета, може би острови, отделени от проливи и протоци. В Роук, в кулата на Повелителя на имената, Гед бе проучил много карти, но повечето от тях бяха на архипелага и вътрешните морета. Сега той беше навлязъл дълбоко в Източния разлив и не знаеше кой е този остров. Но не се и замисляше много. Пред него се намираше страхът, който се спотайваше скрит от погледа му, или пък го чакаше сред склоновете и горите на острова. Именно той беше целта на пътешествието му.
Високите и гористи чукари се издигаха застрашително над лодката, вълните, които се разбиваха в скалистия бряг, пръскаха платното му, а магическият вятър го носеше по водите на един пролив между два огромни бряга. Това беше ивица вода, която се врязваше пред него дълбоко в острова и не бе по-широка от удвоената дължина на една галера. Ограденото море яростно се хвърляше върху стръмните брегове. Чукарите се спускаха отвесно във водата и я засенчваха със студеното си отражение. Вятърът беше спрял и наоколо цареше тишина.
Сянката го беше подмамила по голите бърда в Оскил и върху потъналите в мъгла скали. Щеше ли сега да го примами в някаква клопка за трети път? Той ли я беше притиснал тук, или тя — него? Това Гед не знаеше. Знаеше само, че го измъчва страх и че непременно трябва да продължи напред, за да довърши делото си — да прогони докрай злото, да преследва ужаса си до самия му източник. Той направляваше руля много предпазливо, взирайки се пред себе си и зад себе си, нагоре и надолу по чукарите от двете си страни. Беше оставил слънцето на новия ден в откритото море зад себе си. Тук всичко беше тъмно. Когато хвърли поглед назад, отворът между двете земни ивици му заприлича на далечна, светла врата. Колкото повече навлизаше към сърцето на планината, откъдето водеха началото си чукарите, толкова по-високо и по-застрашително се издигаха те над него и толкова по-тясна ставаше водната ивица. Гед впиваше поглед в мрачния процеп пред него и в огромните, набраздени от пещери и сипеи склонове отляво и отдясно, по които се бяха свили дървета с полуизровени корени. Нищо не помръдваше. Той вече наближаваше дъното на пролива — висока, гола, сбръчкана скалиста стена, в която последните морски вълни се плискаха немощно като поточе. Свлеклите се камъни, изгнилите дънери и коренища на чворести дървета съвсем стесняваха пътя на лодката. Клопка, мрачна клопка под корените на безмълвната планина, в която беше попаднал Гед. Нито пред него, нито над него помръдваше нещо. Всичко беше мъртвешки неподвижно. Нямаше накъде да върви по-вече.