Той обърна лодката, като я направляваше внимателно с помощта на заклинание и измислено гребло, за да не се удари в подводните скали или да се оплете в протегнатите коренища и клонаци, докато я насочваше отново към изхода. Тъкмо се канеше да призове вятъра да го върне там, откъдето го беше довел, когато внезапно думите на заклинанието замръзнаха на устните му и сърцето му изстина. Гед погледна назад през рамо. Сянката беше зад него в лодката.
Само миг и щеше да бъде загубен завинаги, но той беше готов и се хвърли напред, за да сграбчи и задържи врага си, който се полюшваше и трептеше съвсем наблизо. Никакво магьосничество не можеше да му помогне сега. В борбата си с неживото трябваше да се осланя единствено на собствената си плът, на живота си. Без да каже дума, Гед нападна и лодката се залюля и потопи от внезапното му обръщане и скок. По ръцете му премина болка, която прониза гърдите и спря дъха му. Изпълни го вледеняващ студ и той ослепя. Въпреки това в ръцете му, които бяха сграбчили сянката, нямаше нищо друго освен мрак и въздух.
Той се запрепъва напред, хвана мачтата, за да се задържи прав и светлината отново прониза очите му. Тогава видя как сянката потрепера, сви се, после в миг се разгърна и разпростря над него и платното му. И като черен дим, подхванат от вятъра, безформеното вълмо отхвръкна и побягна по водата към светлата врата между чукарите.
Гед се отпусна на колене. Малката, закърпена със заклинания лодка отново се залюля и успокои, понесена от тревожните вълни. Вцепенен и неспособен да мисли, той се сви в нея, мъчейки се да си поеме дъх. Най-сетне надигащата се изпод ръцете му студена вода го предупреди, че трябва да се погрижи за лодката си, тъй като заклинанията, които я държаха, отслабваха. Той се изправи, като се държеше за жезъла, който служеше за мачта и отново направи, доколкото можа, заклинанието за спояване. Беше премръзнал и изтощен — ръцете му горяха от болка и силите му бяха изчерпани. Искаше му се да отиде там, на онова тъмно място, където морето се среща с планината, и да заспи, да спи върху неспокойните, люлеещи се води.
Не можеше да разбере дали изтощението му се дължи на магия, направена му от сянката при бягството й, на леденото й докосване, или пък просто на глада, безсънието и умората, но той се бореше срещу него. С неимоверни усилия призова лек магически вятър в платното и тръгна по морския път по следите на избягалата сянка.
Ужасът беше изчезнал. Изчезнала беше и радостта. Това не беше вече никакво преследване. Сега Гед не беше нито плячката, нито ловецът. За трети път те се бяха срещнали и докоснали. По собствена воля се беше обърнал той към сянката и се беше помъчил да я задържи с двете си живи ръце. Макар това да не му се беше отдало, той беше изковал помежду им верига — връзка, която не можеше да се прекъсне. Нямаше нужда да гони сянката докрай, да я преследва, нито пък бягството и щеше да й помогне. Нито той, нито тя можеха да избягат. Щом настъпеше часът на последната им среща и се озовяха на определеното място, те непременно щяха да се срещнат.
Но до този час и извън това място Гед никога нямаше да има мир и спокойствие — ни денем, ни нощем, ни на земята, ни в морето. Сега той знаеше жестоката истина — никога не си бе поставял за цел да поправи стореното, а само да доведе докрай започнатото.
Той излезе от мрачния пролив. Светлото утро огряваше морето, а от север подухваше лек ветрец.
Изпи останалата вода от меха, заобиколи най-западния нос и се озова в широк пролив между него и друг остров, разположен по на запад. Едва тогава разпозна мястото, като си припомни морските карти на Източния разлив. Това бяха Ръцете — два самотни острова, протегнали планинските си пръсти на север към Каргадските земи. Лодката плаваше между тях и когато идващите от север буреносни облаци затъмниха следобеда, Гед стигна южния бряг на западния остров. Беше видял на това място малко селце, откъдето към морето се спускаше поток. Не го беше грижа как щяха да го посрещнат, стига да намери вода, огнище и сън.