Гед тръгна след двамата, настигна ги и застана редом с тях в сумрака, осветяван единствено от мъждукащи в далечината фенери. Момичето се стъписа, но мъжът впери поглед в него, след това издигна високо тоягата си помежду им като преграда срещу заплахата или действието на злото. Това беше прекалено.
— Мислех, че ще ме познаеш, Веч! — каза Гед с треперещ глас.
Дори и след тези думи Веч се поколеба за миг.
— Познавам те — каза той, свали тоягата, стисна ръката на Гед и го прегърна през рамо. — Познавам те! Добре дошъл, приятелю мой, добре дошъл! Как ужасно те посрещнах, като призрак, промъкващ се изотзад, а толкова дълго съм те чакал и търсил.
— Значи, ти си магьосникът, с когото се хвалят в Исмей? Интересно…
— О, да, аз съм техният магьосник, ала чуй, нека ти кажа защо не те познах, приятелю. Може би съм те търсил твърде упорито. Преди три дни… ти беше ли тук преди три дни, на Ифиш?
— Пристигнах вчера.
— Преди три дни те видях на улицата в Куор, селото горе на хълмовете. Тоест видях някакво твое изображение или имитация, или просто човек, който прилича на теб. Той вървеше пред мене, излизаше от селото и тъкмо се скриваше зад един завой на пътя, когато го зърнах. Извиках, но не получих отговор. Тръгнах след него, но не намерих никого, нито следа дори, а земята беше замръзнала. Странна случка и сега, като видях как се появи от сенките, си помислих, че отново съм бил измамен. Съжалявам, Гед — той изрече истинското му име тихо, за да не го чуе момичето, което чакаше недалеч зад тях.
Гед също отвърна тихо, за да може да използва истинското име на приятеля си:
— Няма нищо, Естариол. Но това съм самият аз и се радвам, че те виждам.
Може би Веч долови нещо повече от обикновена радост в гласа му. Все още с ръка върху рамото на Гед, той му каза на Истинската реч:
— Макар да идваш от мрака и изпаднал в беда, идването ти е радост за мен. — После продължи на хардийски с акцента на жителите на Разлива. — Хайде, ела с нас у дома. Ние се прибираме. Време е да се приютим от мрака! Това е сестра ми, най-малката от нас. По-хубава от мене, както виждаш, но не толкова умела. Нарича се Яроу2. Яроу, това е Ястреба, най-добрият от нас и мой скъп приятел.
— Велики магьоснико — приветствува го момичето, като сведе благоприлично глава и скри очите си с ръка, за да му покаже почитта си, както правеха жените от Източния разлив. Очите й бяха ясни, свенливи и любопитни. Може би четиринадесетгодишна, тя беше тъмна като брат си, но много нежна и крехка. Върху ръкава й се бе притиснало малко драконче с криле и нокти, не по-дълго от ръката й. Тръгнаха заедно по тъмната улица и по пътя Гед отбеляза:
— На Гонт казват, че гонтските жени били храбри, ала никога не съм виждал девойка да носи дракон като гривна.
Яроу се разсмя и му отвърна направо:
— Та това е само хареки, нямате ли хареки на Гонт? — При тези думи тя за миг се засрами и скри очите си.
— Не, нито пък дракони. Това същество не е ли дракон?
— Дракон, но мъничък, който живее по дъбовете и се храни с оси, червеи и врабчи яйца… Не става по-голям от това. О, господине, брат ми често ми е разказвал за животинчето, което сте имали, дивия отак… още ли е с вас?
— Не, вече не.
Веч се обърна към него, като че искаше да попита нещо, но се сдържа и чак по-късно направи това, когато двамата останаха насаме пред каменното огнище в дома му.
Въпреки че беше главният магьосник на целия остров Ифиш, Веч живееше заедно с най-малкия си брат и сестра си в Исмей, родното му градче. Баща му бил заможен морски търговец и къщата им беше просторна, здраво построена и уютно подредена с множество глинени съдове, фини тъкани, бронзови и медни съдове върху украсените с резба полици и скринове. В единия ъгъл на всекидневната беше изправена голяма таонска арфа, а в другия — стан с висока рамка, украсена с драконова кост, на който Яроу тъчеше килими. Въпреки простия си и тих начин на живот Веч беше не само властен магьосник на това място, но и господар в собствения си дом. Тук живееха и двойка стари слуги, които благоденствуваха заедно с къщата, братът — жизнерадостно момче, и Яроу — бърза и мълчалива като рибка. Тя сервира вечерята на двамата приятели, хапна с тях, заслушана в разговора им и след това се прибра незабелязано в стаята си. Тук всичко беше поставено спокойно и уверено на мястото си. Гед обгърна с поглед осветената от огъня стая.
— Ето как би трябвало да живее човек — каза той и въздъхна.
— Да, това е един добър начин — съгласи се Веч. — Има и други. Сега, приятелю, разкажи ми, ако можеш, какво те е сполетяло и какво си изгубил от нашия последен разговор преди две години. И ми кажи какво пътешествие си предприел, тъй като виждам, че няма да останеш дълго при нас.