Малчуганът първи влезе в колибата и се ската край огнището, в което тлееше още слаб огън. След него влязоха двамата мъже като баща му затвори вратата след себе си. Едва тогава забеляза Тоби и отсече:
— Синко, да те няма. Имаме важна работа. Върви да си играеш навън.
— Не искам — заинати се Тоби
Кахлул заплашително се навъси.
— Нека детето да остане — намеси се Оззи — няма да ни пречи.
Старейшината се поколеба.
— Знаеш ли, помня какъв голям непослушник беше ти на неговата възраст. Не ме карай да разказвам какъв пакостник е баща му.
Кахлул се усмихна и кимна на Тоби да остане.
— Как се казваш, момчето ми? — обърна се Оззи към момчето.
— Тоби — промълви притеснително то.
— Не съм много сигурен, но мисля, че имам подарък за теб. — Вълшебникът придърпа пред себе си чантата, която беше провесил на рамото си и се порови в нея, за да извади малко еленче, издялано от дърво. — Да, прав съм бил. Ето ти подаръче от дядо ти Оззи — той подаде фигурката на момчето, което боязливо погледна баща си за разрешение и след като го получи, колебливо пое поднесения му дар.
— Благодаря.
— Вечер край огъня няма какво да правя, та си дялкам нещо с ножа — обърна се почти извинително към Кахлул госта им.
— Чувал съм го някъде — леко се усмихна бащата и протегна ръка към една от грубите лавици, окачени на стената. Там сред различните билки се подаваше потъмняло от годините дървено кученце. — Бях година по-голям от него, когато ми го подари.
— Хм, да си призная честно бях забравил.
Настъпи миг неловко мълчание.
— Оззи, трябва да те помоля за нещо.
— Давай, приятелю.
Кахлул очевидно се притесняваше и пристъпяше нервно от крак на крак.
— Както забеляза и ти преди малко, голяма суша е настанала. Не е валяло няколко седмици. Водата в извора ни е намаляла, но не е там работата…
— Не се притеснявай за това…
— …можеш да ни помогнеш…
— Няма страшно.Я излез навън и погледни облаците — Преди няколко дни пак имаше, но капчица не падна.
— Днес обаче ще вали, при това доста, ако не ме лъжат костите. — Оззи се усмихна. — Нали си знаеш, че облака преследва сянката ми?
Кахлул задържа за известно време погледа си върху него, след което се прокашля леко.
— Благодаря.
— Няма за какво да ми благодариш. Не аз съм докарал облака, той сам си дойде.
— Не ти вярвам.
— Как може изкуфял старец като мен да води облаци по небето?! Я помисли малко!
Кахлул го гледаше с подозрително присвити очи.
— Знаел си, нали?
— Какво? — изразът на старческото лице на Оззи бе пример за пълно неведение.
— Знаел си и за това си дошъл тук.
— Напротив, стана случайно. Изобщо не планувах да дойда в селото.
— Не се преструвай, вълшебнико. Мога да разбера, когато ме мамят.
Старецът изсумтя недоволно и сведе поглед. Сега той изглеждаше притеснен.
— Кахлул, и аз трябва да те попитам нещо.
Стопанинът стоеше мълчаливо в ъгъла на тясната колиба — Не е особено важно, но много ще ме зарадваш, ако знаеш нещо за това. Може би си го видял някъде, не знам може би го имаш — Оззи нервно се изсмя — не, не ми се вярва.
— За какво точно говориш, приятелю?
Старецът преглътна шумно и облиза устните си с език.
— Слушай да си намирал някъде фигура на еднорог, направена от слонова кост, чиито рог е изработен от диамант, извиващ се нагоре под формата на змия и око от кърваво червен рубин? Търся го от години, но без успех — погледът на Оззи този път се взираше нейде далеч, толкова далече, че малкият Тоби се зачуди дали изобщо човешки крак е стъпвал там, където гледаха сега очите на магьосника.
— Съжалявам, но никога не съм виждал такова нещо.
— Сигурен ли си?
— Смяташ ли, че мога да забравя нещо, подобно на това, което ти току-що описа?
Погледът на Оззи се фокусира изпитателно върху лицето Кахлул. След миг сведе очи и разсеяно продума:
— Да, да, разбира се. Не би могъл. — остана неподвижен с наведена глава за известно време. След като изправи, на лицето му отново беше изписана усмивка. — Е, няма значение. Точно сега искам да хапна нещо, ако ви се намира. Стомахът ми разярено си иска своето.
— Ей сегичка ще ти намеря нещичко, с което да се заситиш — Кахлул се усмихна — стига да не си особено претенциозен.
— Няма проблеми.
— Татко… — Тоби се опита да привлече вниманието на двамата възрастни.