— Имаме само старо сирене и хляб.
— Дай малко насам и ще ти бъда много благодарен.
— Тате ама аз съм виждал….
— Тоби! — почти кресна баща му, след което продължи по-спокойно — Излез навън и извикай майка си да дойде тук.
— Но…
— Хайде, синко — Веждите на баща му се свъсиха заплашително.
Момчето изтича навън и откри майка си до къщата на съседите, където тя разговаряше със стопаните .
— Тате те вика, мамо — каза малкия след като се приближи до нея.
— Добре момчето ми — и тя се сбогува със съседите и го прегърна. —
Хайде да вървим.
Когато влязоха в колибата свариха стария Оззи съсредоточено да унищожава комат хляб и парче старо пожълтяло сирене. Едва сега Тоби забеляза колко здрави зъби имаше този старец.
— Карла, направи чай за нашия гост и му свари едно яйце.
— О! Не! Няма нужда наистина — опита се да протестира Оззи, но едва не се задави.
— Хайде, хайде! Изобщо няма да ме затрудниш. Ще бъда готова след съвсем мъничко.
Вълшебникът се остави да бъде убеден. Когато донесоха яйцето, той го раздели с Тоби и не искаше да чуе възраженията на родителите му.
— Детето трябва да се храни добре.
След като изяде всичко, което му беше предложено от любезните, макар и бедни домакини, старецът изтръска дрехите си и се изправи с охкане.
— Време е да тръгвам. Благодаря ви за гостоприемството.
— Съжалявам, че ти предложихме само това, което едва ли е достатъчна отплата за всичко, което правиш за нас, Оззи, но това са скромните ни възможности.
— Хей, няма за какво да ми благодарите. Не съм направил нищо, с което да заслужавам подобни почести. Вие заситихте глада ми, утолихте жаждата ми, дадохте подслон за уморените ми нозе. Не бих могъл да искам повече. — За момент Оззи се намръщи и се накани да продължи, но се поколеба и се отказа.
Карла му подаде малко вързопче.
— Да имаш за из път.
Старецът беше готов да се разплаче.
— Благодаря ви. Знам колко малко имате и не мога да го приема.
— Ще ни обидиш приятелю. — Кахлул взе вързопа от ръцете на жена си и го пъхна в чантата на вълшебника.
Оззи ги огледа още веднъж и въздъхна.
— Сбогом, приятели. Дано бедите ви заобикалят отдалече, а щастието да намери пристан в селото ви.
— Сбогом, Оззи. — Прошепна дрезгаво Кахлул, но вълшебника беше вече излязъл и затваряше вратата след себе си.
— Защо не го покани да остане? — обърна се към мъжа си Карла.
— Нямаше да се съгласи. Той вечно бърза за някъде.
Мъжът и се зае да майстори дръжката на някакъв инструмент, което беше започнал вчера. Щеше да му потрябва съвсем скоро.
— Защо не му каза, тате? — малкият Тоби гледаше укорително баща си.
— Какво, Тоби? — отвърна бащата без повдига поглед от работата си.
— За фигурката — Този път баща му спря да работи и го погледна — Виждал съм я у нас. Ти я държеше и я оглеждаше. После я уви в някакви парцали и я скри там в ъгъла.- Пръстът на момчето посочи един от ъглите на тясната колиба, докато гледаше обвинително баща си. Кахлул не каза нищо и се върна към работата си. — Защо не му я даде, татко? Защо? Той ни помогна — момчето тропна ядно с крак. Гласът му трепереше от обида и разочарование. Не бе очаквал от своя баща да постъпи толкова нечестно.
Баща му полека остави недовършената дръжка на страни и погледна сина си в очите.
— Тоби, как ще накараш едно чуждо куче да се приближи до теб?
— Ами не знам… Може би ще му предложа кора хляб.
— Браво синко. Като види хляба, кучето ще дойде при теб. Ще стори това, което искаш от него. Но само му хвърли хляба, то ще го лапне и избяга. — Баща му въздъхна и хвана Тоби за раменете. — Ние сме едно малко село скрито далече от света. При нас няма нищо интересно и никой не ни обръща внимание. Смяташ ли, че ако му дадем това, което търси, той отново ще се появи тук, когато ни е необходим?
— Но той ни помогна, ти… той…
Момчето се отскубна от прегръдката на баща си и избяга навън, затръшвайки вратата след себе си. Посрещнаха го едри капки дъжд, който падаха в прашната земя, а тя жадно ги поглъщаше. Тоби се затича по пътя, които се скриваше зад билото на близкия хълм. Пред него не се виждаше никой и той се отчая, че старият вълшебник не е тръгнал през гората. Когато стигна билото на хълма, момчето спя и се огледа. Въпреки сумрака, предизвикан от тежките черни облаци, които висяха над главата му, Тоби забеляза фигурата на стареца отдалечаващ се с бързи стъпки по пътя. Детето се затича по склона на възвишението с най-голямата бързина, на която беше способно. Скоро наближи пътника, но малките му крачета вече отказваха да се движат толкова бързо.