— Оззи. — Извика то, но гласът му се изгуби в шума на падащия дъжд. То спря останало без дъх.
— Оззи, чакай. — Този път стареца го чу, спря се и се обърна. Малкият Тоби събра последни сили и доприпка при него.
— Ей, малки приятелю! Накъде си се затичал в това време? — посрещна го стария вълшебник — Ще се намокриш целия в този дъжд и ще изстинеш Бързо се прибирай в къщи.
Тоби спря задъхан до него и се опита да заговори, но не му стигна въздух.
— Спокойно момчето ми. Ела при мен. — Оззи го прегърна и детето забеляза, че стареца почти не е мокър от дъжда. — Разкажи ми какво е станало.
— Татко те излъга — промълви най-после момчето и сведе засрамено поглед. — Той има това, което търсиш, но не ти го дава, защото го е страх, че ти никога няма да дойдеш вече. Нали не е вярно? Нали?
Старецът свали шапката от главата си и се усмихна. Усмивката му беше тъжна, а очите му, които се взираха в Тоби, бяха изпълнени със светлина като очите на малко дете.
— Знам момчето ми. Разбрах го още преди години, когато баща ти беше не по-голям от теб. — Оззи изтри една сълза, която се спускаше по бузата на Тоби. Баща ти е добър човек. Не му се сърди. Той се опита да прави това, което трябва. Той поне така си мисли. — Старецът въздъхна и се загледа в далечината. — Да ти призная честно, аз отдавна престанах да търся Еднорога. Преди време бях готов на всичко, за да го получа, да овладея силата му, но той сега не ми трябва. Вече нямам нужда от него. — Старецът преглътна тежко и когато очите му се обърнаха към Тоби, влагата в тях блесна. — Сега трябва да вървя, момчето ми. Чака ме дълъг път и не мога да спирам за дълго. От теб ще излезе добър човек Тоби. Пази се и сбогом. — Оззи му се усмихна за последен път, обърна се и си сложи шапката с плавно движение. Звънчетата останаха тихи. Тоби остана на пътя докато стареца се скри от погледа му, след което се прибра в къщи с треперещи и отмалели нозе.
Когато отвори вратата на дома си видя, че баща му и майка му го очакват мълчаливо Карла му помогна да свали мокрите дрехи от себе си и тъй като те му бяха и единствени, го уви в одеало и го остави да седне пред огъня, който тлееше в огнището. През това време той разказа всичко на баща си, който го изслуша без да продума или да го прекъсне. Докато Тоби се стопляше край огъня баща му продължаваше да седи мълчаливо и замислено да търка брадата си.
— Мисля си, че той или е намерил това, което търси или никога няма да го намери — промълви Кахлул, след което протегна ръка за да вземе недовършената дръжка. Тоби не успя да го разбере, въпреки че мисли дълго над казаното.
На следващия ден селяните излязоха на полето и свършиха работата си.Тоби също помагаше, макар да не бе особено полезен, но баща му го учеше да свиква с труда. На следващата година можеше да свърши повече работа.
Годините минаваха,Тоби растеше и се трудеше рамо до рамо с баща си. Ожени се, родиха му се деца, а родителите му остаряха. Първо си отиде Карла, а скоро я последва и Кахлул. Старият вълшебник не се върна, но облаците продължаваха да идват и суша нямаше.
След време и той остаря, децата му се задомиха и му родиха внуци.Те бяха голямата радост на дядо си и идваха често при него, в старата колиба на Кахлул. Понякога го заварваха да стиска в ръцете си стара дървена фигурка, издялана под формата на елен, и да гледа отнесено. В такива моменти той винаги се смущаваше, бързо скриваше фигурката и отказваше да отговаря на въпросите им. Оззи все още не идваше, но дъждът никога не беше в повече или в по-малко, никога не беше прекалено студено или твърде топло.
Един ден внуците на Тоби отидоха да видят стария си дядо и както обикновено смело нахълтаха през винаги отворената врата на порутената колиба. Завариха сина на Кахлул с преметната през рамото торбичка и нещо увито в парцали, което държеше в ръцете си.
— Здравей, дядо Тоби! — извикаха в хор те.
— Здравейте, съкровища мои! — каза Тоби, като прибираше увитите предмети в торбичката.
— Какво правиш?
— Подготвям се за път, деца мои. — Дядото пъхна в торбичката и старата дървена фигура и се усмихна на наобиколилите го малчугани.
— Къде ще ходиш, дядо? — Попита го Тери, най-малкото му внуче.
— Да потърся един човек — каза Тоби след кратък размисъл и излезе навън. Малчуганите го последваха.
— Кога ще се върнеш? — Попита една от внучките му, носеща името на Карла, но отговор не получи.
Старецът бавно пое по пътя, които изкачваше близкия хълм. Някои от синовете му се опитаха да го върнат и той ги отпрати нежно, но твърдо. Скоро цялото село се събра да гледа отдалечаващия се старец. Не след дълго той стигна билото на хълма и се скри от погледите им.