— Какво ще правим сега? — попита Джейк. — Още гатанки ли ще задаваме?
— Мисля, че едва ли ще постигнем желания резултат. Блейн сигурно знае хиляди гатанки, вероятно милиони, и това е лошо. Но още по-лошо е, че знае как да ги отгатва… — каза Стрелецът, после се обърна към Еди и Сузана, които пак седяха прегърнати, и попита. — Имам ли право? Съгласни ли сте?
— Да — отговори тя, а младежът неохотно кимна.
— Е, и? — попита Джейк. — Какво ще правим, Роланд? Трябва да има начин да се измъкнем от това… нали?
„Излъжи го, негоднико“ — Еди се опита да изпрати телепатично съобщение на Роланд.
Стрелецът вероятно го долови и се подчини. Докосна Джейк с осакатената си ръка и разроши косата му.
— Мисля, че винаги има начин. Въпросът е дали ще имаме време да намерим подходящата гатанка. Той каза, че пътуването по този маршрут продължава по-малко от девет часа…
— Осем часа и четирийсет и пет минути — прекъсна го момчето.
— Не е много. Вече измина един час.
— И ако картата отчита правилно, вече сме на половината път до Топика — с напрегнат глас каза Сузана. — Може би нашият механичен приятел ни лъже за продължителността на пътуването.
— Възможно е — съгласи се Роланд.
— И какво ще правим? — повтори Джейк.
Стрелецът си пое дълбоко въздух, задържа го и го изпусна.
— Известно време само аз ще му задавам гатанки. Ще избера най-трудните, които си спомням от дните на младостта си. А когато се приближим до Топика, ако не сме успели да затрудним Блейн, ти ще му зададеш последните гатанки от книгата. Най-трудните. — Стрелецът разсеяно потърка лицето си и погледна скулптурата от лед, която вече се беше стопила до неузнаваем образ. — Продължавам да мисля, че отговорът е в книгата. Защо инак Джейк бе привлечен към нея, преди да се върне на този свят?
— А ние? — попита Сузана. — Какво да правим ние с Еди?
— Мислете — отговори Роланд. — Мислете, в името на бащите си.
— Не стрелям с ръката си — промълви младежът. Изведнъж се почувства някак странно. Бе изпитал същото, когато видя ключа в парчето дърво, но все пак чувството беше съвсем различно.
Роланд го изгледа и промълви:
— Да, това е истината. Стрелецът стреля с ума си. Какво измисли?
Нищо. Можеше да добави още нещо, но изведнъж се намеси чудатият обрал спомен: Роланд беше приклекнал до Джейк, край незаплените съчки. Този път беше ред на момчето да запали огъня. Драскаше кремъка и огнивото и се опитваше да лапали огън. Искра подир искра проблясваха и угасваха в мрака. Роланд му каза, че постъпва глупаво.
— Не — рече Еди. — Не каза това. Поне не беше предназначено за хлапето.
— За какво говориш? — загрижена и почти уплашена попита Сузана.
„Ами, защо не го попиташ какво е казал, братко? — Това беше гласът на Хенри, Великия мъдрец и Видния наркоман. Отдавна не го беше чувал. — Попитай го. Той седи до теб. Хайде. Престани да се въртиш като дете, напълнило гащите.“
Но идеята не ставаше, защото в света на Роланд нещата бяха различни. Там гатанките бяха всичко. Не стреляш с ръката, а с шибания си ум. И какво казваха за човек, който не може да разпали огъня? Доближи кремъка. Така бе казал и Роланд. „Доближи кремъка и го дръж неподвижен.“
Но в случая не ставаше дума за това. Да, беше нещо подобно, но не съвсем, както казваше Хенри Дийн, преди да стане Велик мъдрец и Виден наркоман. Паметта на Еди бе направила рязък завой, защото Роланд го бе смутил… засрамил… пошегувал се за негова сметка.
Вероятно не нарочно, но младежът почувства… нещо, което брат му винаги го караше да изпитва. Разбира се, че беше така. Защо инак гласът на Хенри щеше да се връща след толкова дълго отсъствие?
Всички го гледаха. Дори Ко.
— Хайде, нали искаше да мислим? Ето, правим го — сприхаво възкликна той. Самият той разсъждаваше толкова трескаво, че мозъкът му сякаш се бе подпалил, но нямаше да го признае пред Стрелеца. — Задай гатанки на Блейн. Изпълни своята част от споразумението.
— Както кажеш.
Стрелецът стана, излезе напред и отново сложи ръка на аления правоъгълник. Маршрутната карта мигновено се появи. Зелената точка се бе преместила далеч от Райлиа, но за Еди беше ясно, че влакът бе намалил значително скоростта. Или се подчиняваше на някаква програма, или защото се забавляваше твърде много, за да бърза.