Всички слушаха сериозно и кимаха. Знаеха, че Скипър е шибан страхливец, а Джими Полио — глупак, но никой не каза нищо. Ако не се преструваха, че вярват на наглите му лъжи, никой нямаше да се преструва, че вярва на техните.
Томи Фредерикс избра Джон Парели, а Джорджи Прат — Ксаба Драбник, известен като Лудия унгарец. Франк Дуганели предпочете Лари Маккейн, който беше лежал в затвора за малолетни.
Дойде ред на Хенри Дийн. Той се замисли задълбочено, както се полагаше на един такъв въпрос, после прегърна изненадания си брат.
— Еди — каза той. — Малкият ми брат. Него бих взел.
Всички се вторачиха в него стъписани. Най-изумен беше Еди. Челюстта му увисна почти до токата на колана. Сетне Джими Полио рече:
— Хайде, Хенри, стига си се будалкал. Въпросът е сериозен. Кой искаш да ти пази гърба, когато се разхвърчат лайната?
— Говоря сериозно — отговори Хенри.
— Но защо точно Еди? — попита Джорджи Прат, повтаряйки въпроса, който се въртеше в главата на Еди. — Та той изобщо не може да се бие. Защо точно него!
Хенри отново се замисли — не че не знаеше какво да отговори, а как да се изрази — и накрая рече:
— Защото когато е изключил бушоните, Еди може да убеди и дявола да се самозапали.
После образът на Джейк се върна и спомените се преплетоха. Джейк драска кремъка и хвърля искри в съчките за лагерния им огън. Искри, които угасват, преди да са се разпалили.
„Той може да убеди и дявола да се самозапали.“
„Доближи кремъка“ — бе казал Роланд и сега се появи трети спомен — Стрелецът стои до вратата, до която бяха стигнали в края на плажа. Гори от треска. Близо е до смъртта. Трепери като трепетлика и кашля. Сините му очи са вторачени в Еди. „Ела по-близо, Еди! Приближи се, в името на баща си!“
„Защото е искал да ме сграбчи“ — помисли Еди. Съвсем слабо, сякаш през една от онези вълшебни врати от някой друг свят, той чу Блейн да им казва, че краят на играта е започнал. Ако са запазили най-хубавите си гатанки, сега бил моментът да ги кажат. Имаха час.
Един час! Само час!
Съзнанието му се опита да се съсредоточи върху това, но той не му позволи. Нещо ставаше в него (поне така се надяваше). Някаква отчаяна игра на асоциации и не можеше да си позволи да мисли за крайни срокове, последствия и други глупости. Направеше ли го, щеше да загуби и малкия шанс, който имаше. Сякаш виждаше нещо в парче дърво, нещо, което можеше да издялка — лък, прашка, вероятно ключ, за да отвори въображаема врата. Но не биваше да се вглежда твърде дълго. Стореше ли го, образът изчезваше. Все едно да дялка, но с гръб към предмета.
Усети как двигателите на Блейн набраха скорост. Представи си искрата и сякаш чу как Роланд казва на Джейк да доближи кремъка. „И не чаткай с огнивото, а само стържи“
„Защо съм тук? Ако не искам това, защо мислите ми постоянно се връщат към това място?“
„Защото е най-близкото, до което мога да стигна и да не изпитам болка. Всъщност малко ме боли, но това ме накара да се замисля за Хенри. Как ме унижаваше.“
„Хенри каза, че можеш да убедиш и дявола да се самозапали.“
„Да. Винаги съм го обичал заради тези думи. Беше страхотно.“
После Еди видя как Роланд движи ръцете на момчето — едната държи кремъка, а другата — огнивото. Джейк е нервен. И Еди, и Роланд виждат това. И за да го успокои и отклони мислите му от отговорността да запали огъня, Стрелецът…
… му задава гатанка.
Еди Дийн вдъхна живот на ключалката в спомените си. И този път резето щракна.
2
Зелената точка се приближаваше към Топика и за пръв път Джейк усети вибрации… сякаш релсата под тях се бе разрушила до точката, в която компенсаторите на Блейн вече не можеха да се справят с проблема. Наред с вибрациите най-после се появи и чувството за скорост. Стените и таванът на вагона на бароните още бяха непрозрачни, но момчето установи, че не е необходимо да вижда неясния пейзаж, носещ се покрай тях, за да си го представи. Блейн се движеше с пълна скорост като свръхзвукова бомба към мястото, където свършваше Средният свят и Джейк вече си представяше стоманените стълбове в края на железния път. Навярно на диагонални жълти и черни ивици. Не знаеше как му хрумна, но беше сигурен, че е така.