Выбрать главу

Стигна до пулсиращия правоъгълник. Вдигна револвера на Роланд и вагонът на бароните изведнъж се изпълни с гръм. Изстреля в дупката всичките шест патрона, зареждайки последователно ударника с дланта на ръката си, както Стрелецът им бе показал, съзнавайки, че това е единственият правилен начин. Такава беше тяхната шибана ка, по дяволите! Така слагаш край на нещата, когато си стрелец. Той беше един от племето на Роланд и душата му вероятно бе осъдена да гори в ада, но не би заменил съдбата си за всичкия хероин в Азия.

— МРАЗЯ ВИ! — каза Блейн с детинския си глас. Вече не говореше несвързано, а тихо и сантиментално. — МРАЗЯ ВИ ЗА ВЕЧНИ ВРЕМЕНА!

— Не смъртта те притеснява, нали? — попита Еди. Лампичките в дупката бяха избледнели. Пак лумна синкав огън, но пламъкът беше нисък и слаб. Скоро Блейн щеше да бъде мъртъв като Младите и Беловласите в Луд. — Загубата те притеснява.

— МРАЗЯ… ЗА ВЕЧНИ…

Разнесе се бръмчене, което се превърна в заекващо, глухо тракане, после то постепенно секна.

Еди се огледа. Роланд бе прегърнал Сузана като че беше дете. От другата страна на Стрелеца стоеше Джейк, а Ко се бе свил в краката му.

От дупката се разнесе миризма на изгоряло. Не беше неприятна. Напомняше мирисът на запалени листа през октомври. Инак дупката беше тъмна като око на труп. Всички лампички бяха угаснали.

„Гъската ти е изпечена, Блейн — помисли Еди. — И пуйката. Честит Ден на благодарността.“

5

Стърженето под влака спря. Отпред се чу последно приглушено скърцане и тракане. Роланд усети, че краката му се протягат. Тялото му разбра какво е станало преди самият той да осъзнае че двигателите на Блейн бяха престанали да работят. Просто се плъзгаха по инерция по релсата. Но…

— Назад — каза той. — Да отидем колкото е възможно по-назад. Ако сме достатъчно близо до последната спирка, може да се блъснем.

Поведе ги покрай останките от скулптурата, към задната част от вагона.

— И стойте настрана от онова нещо — добави той, посочвайки инструмента, който приличаше на клавесин и беше поставен на платформа.

— То може да се движи. Богове, бих искал да виждаме къде се намираме! Легнете! Сложете ръце на главите си!

Всички се хвърлиха на пода. Роланд лежеше, притиснат брадичка до синия килим. Беше затворил очи и мислеше за онова, което току-що се бе случило.

— Моля за прошка, Еди — промълви. — Как само се върти колелото на ка! Някога трябваше да помоля моя приятел Кътбърт за същото… и поради същата причина. Сляп съм за някои неща. Арогантна слепота.

— Не мисля, че има нужда от прошка — рече Еди. По гласа му личеше, че изпитва неудобство.

— Има. Презирах шегите ти. А сега именно те спасиха живота ни. Забравил съм лицето на баща си.

— Не искам никаква прошка и ти не си забравил лицето на никого. — Но не можеш да превъзмогнеш природата си.

Стрелецът се замисли върху думите му и установи нещо прекрасно и същевременно ужасно — тази мисъл не бе минавала през главата му нито веднъж през целия му живот. От ранно детство знаеше, че е пленник на ка,… но собствената му природа

— Благодаря, Еди. Мисля…

Преди да завърши, Блейн Моно се блъсна в нещо. Четиримата паднаха на пътеката между седалките. Ко залая. Предната стена се огъна и Стрелецът удари рамото си. Макар че стената беше тапицирана, ударът беше достатъчно силен, за да го обездвижи. Полилеят се залюля и се откъсна от тавана, обсипвайки ги със стъклени висулки, като едва не падна върху момчето. Клавесинът излетя от подиума, блъсна се в едно от канапетата, преобърна се и издрънча. Влакът се наклони надясно и Стрелецът се подпря, опитвайки се да предпази с тялото си Джейк и Сузана. Клавесинът се сгромоляса на пода.

Пътуването свърши.

Роланд се изправи. Рамото му още беше вцепенено. Вляво Джейк седеше и събираше стъклените висулки. Изражението му беше озадачено. Вдясно Сузана попиваше кръвта от раната под окото на Еди.

— Добре — каза Роланд. — Кой…

Над главите им се разнесе експлозия — приглушено „бум“. Напомни му за бомбичките, които Кътбърт и Алан понякога запалваха и хвърляха в отходните канали или в тоалетните. А веднъж Кътбърт изстреля бомбичка с прашката си. Това не беше лудория, нито детинска глупост, а…

Сузана извика — повече от изненада, отколкото от страх — после мъглява дневна светлина озари лицето й. Всички се почувстваха добре. Ароматът на въздуха, проникващ през взривилия се изход, беше приятен — ухаеше на дъжд и на влажна пръст.