Това накара Джейк да се ухили, точно както Еди предполагаше — понякога една дума или представа засядат в мозъка ти като вирус и просто си стоят там известно време. Утре думата „мошеник“ нямаше да значи нищо за хлапето; днес обаче то щеше да се смее всеки път, като я чуе.
Взеха червените обувки, които бяха оставени за тях на източното платно (Джейк прибра тези на Ко) и отново поеха към сияещия стъклен дворец.
„Оз“ — помисли си Роланд. Порови се в паметта си, но не мислеше, че някога преди е чувал това име, или пък дума от Свещения език, която да звучи по този начин — както чар се беше превърнало в Чарли. И все пак звучеше някак познато — звучеше по-скоро като част от неговия свят, отколкото от този на Джейк, Сузана и Еди.
3
Джейк все очакваше Зеленият дворец да започне да изглежда нормално, когато се приближат до него, също като атракционите в Дисниуърлд, които се превръщат в нормални неща, щом стигнеш до тях — не чак пък обикновени, но нормални, неща, които са част от този свят като спирката на автобуса, пощенската кутия или пейките в парка, неща, които можеш да докоснеш, да напишеш „ДА ГО ДУХАШ“ върху тях, ако си в настроение.
Но това не се случи — нито пък щеше да стане, и когато стигнаха до Зеления дворец, Джейк осъзна нещо друго — това беше най-красивото, най-прекрасно нещо, което някога е виждал през живота си. Приличаше на илюстрация от книжка с приказки, някоя толкова хубава, че някак си е станала истинска. И точно като изтъняването, дворецът пееше… само дето звукът беше много по-тих и не така неприятен.
Бледозелените стени преминаваха в кули, които бяха толкова високи, че сякаш докосваха облаците, носещи се над канзаските равнини. Върху тях стърчаха заострени пилони в изумрудено-зелено, от което се вееха червени знамена. Върху всяко се намираше символът на отвореното око, очертан с жълто.
„Това е знакът на Пурпурния крал — помисли си Джейк. — Всъщност е негов сигул_, а не на Джон Фарсън.“_ Не знаеше как го е разбрал, но беше сигурен.
— Толкова е красиво — промърмори Сузана и когато Джейк погледна към нея, си помисли, че всеки момент тя ще избухне в сълзи. — Но някак си не е приятно. Не е редно. Може и да не е лошо като изтъняването, но…
— Но не е приятно — прекъсна я Еди. — Струва ми се като лоша шега.
— Съмнявам се да е шега — намеси се Роланд. — Мислиш ли, че е копие на мястото, където Дороти и ка-тетът й са срещнали фалшивия магьосник?
Тримата нюйоркчани отново си размениха погледи, като че се консултираха. После Еди се изказа от името на всички им:
— Да. Да, може би. Не е точно като във филма, но ако е извадено от мозъците ни, не би и могло да бъде. Защото сме виждали илюстрациите в книгата на Франк Баум. Съставено е както от илюстрациите…
— … така и от собствените ни представи — довърши Джейк.
— Но е точно този замък — каза Сузана. — Бих рекла, че със сигурност ще се срещнем с Магьосника.
— Обзалагам се — добави Еди. — Защото, защото, защото, защото, заааащоотоо…
— Защото той прави куп чудеса — завършиха в хор Джейк и Сузана, след което се разсмяха, а Роланд само се мръщеше, беше объркан и изглеждаше изоставен.
— Но трябва да ви кажа, момчета — каза Еди, — че ми трябва само още едно чудо, за да откача. Този път завинаги.
4
Когато се приближиха, видяха магистрала № 70 да завършва в леко заоблената външна стена на замъка. Чуваха знамената да плющят на вятъра, наблюдаваха собствените си разкривени отражения, все едно бяха удавници, които вървят по дъното на подводни гробове.
Отвъд стената се виждаше възвишение от по-тъмносиньо стъкло — Джейк свързваше този цвят с бутилчиците, в които се продава мастило за писалки — и мостче с ръждив цвят, свързващо външната стена и възвишението.
Портата на замъка беше едновременно масивна и нереална — изглеждаше така, сякаш кованото желязо се беше превърнало в стъкло. Всяка пръчка беше с различен цвят и цветовете сякаш идваха от вътре, все едно пръчките бяха пълни с газ или течност.
Пътешествениците спряха пред портата. Магистралата не продължаваше зад нея. Видяха вътрешен двор от сребристо стъкло — всъщност грамадно огледало. Облаците плуваха лениво в дълбините му; прелетя отражението на игрива птичка. Слънцето се отразяваше в този стъклен двор и лъчите му танцуваха по стените на зеления замък. В далечния край на двора стената на двореца се издигаше като сияйна зелена скала, насечена от тесни полукръгли прозорци от черно огледално стъкло. Виждаше се също вход с арка, който напомни на Джейк за катедралата „Сейнт Патрик“.