От лявата страна на портата имаше караулка от кремаво стъкло на оранжеви ивици. Вратата на червени райета беше отворена. Помещението с размери на телефонна будка беше празно, въпреки че на пода лежеше нещо, което приличаше на вестник.
Над тъмния правоъгълник на входа се виждаха две чудовища от тъмно виолетово стъкло със заострени езици.
Сега, седмица след Жътвата, по нивите се разхождаха само врани.
В далечината изтъняването пищеше и мърмореше.
— Вижте пръчките на портата! — прошепна Сузана. — Вгледайте се добре.
Джейк се наведе към жълтата пръчка и долепи нос до нея. Отначало не видя нищо, след това зяпна от изумление. Това, което беше помислил за петънца, в действителност бяха някакви създания — живи същества — затворени в решетката, плуващи на малки ята. Приличаха на рибки в аквариум, но бяха и ужасяващо човекоподобни. Като че ли гледаше във вертикално златно море, цял остъклен океан — и оживени митични същества не по-големи от житно зърно плуваха вътре. Миниатюрна жена с рибешка опашка и дълга руса коса се устреми към стъклото, взря се в гигантското момче (очите й бяха разширени, изумени и прекрасни) и изчезна отново.
Джейк внезапно почувства световъртеж и слабост. Затвори очи, докато повдигането отмине, после отново ги отвори и погледна към останалите:
— Божичко! Всичките ли са такива?
— Различни са, струва ми се — каза Еди, който вече беше надникнал в две-три пръчки. Наведе се към пурпурната и бузите му светнаха като в сиянието на старомоден флуороскоп. — Тези тук приличат на птици.
Джейк също погледна и реши, че Еди е прав — в пурпурните дълбини летяха ята от птици, не по-големи от дъждовни капки. Весело се въртяха във вечния сумрак, прелитаха една над друга и една под друга, крилцата им оставяха едва видими сребърни следи от мехурчета.
— Наистина ли са там? — попита изумен Джейк. — Там ли са, Роланд, или просто си ги въобразяваме?
— Не знам. Но знам на какво прилича тази врата.
— Аз също — каза Еди. Огледа сияещите пръчки — колони от светлина и пленен живот. Крилата на портата бяха съставено от по шест пръчки. Онази в центъра — широка и плоска, вместо заоблена, разделяща се на две, когато вратата се отваря — беше черна като бездна, в нея не се движеше нищо.
„О, сигурно не ги виждаш, но там има разни същества, да, разбира се — помисли, си Джейк. — Вътре има живот, ужасен живот, И може би дори има рози. Увехнали.“
— Това е Портата на магьосника — каза Еди. — Всяка пръчка е направена да изглежда като частица от Дъгата на Маерлин. Вижте, ето я и розовата.
Джейк се приведе към нея. Знаеше какво ще види вътре още преди да е погледнал: коне, разбира се. Миниатюрни табуни, галопиращи през странната розова мъгла, която не беше нито светлина, нито течност. Коне, препускащи в търсене на Скат, който никога няма да намерят…
Еди протегна ръце към черната пръчка.
— Недей! — извика Сузана.
Еди не й обърна внимание, но Джейк видя как спира да диша за момент и устните му се стягат, когато притиска ръце около черната пръчка и чака нещо — някаква сила, може би, да му изпрати послание от самата Тъмна кула та чак дотук — да го промени или дори да го порази със светкавица. Когато нищо не се случи, той дълбоко си пое дъх и плахо се усмихна:
— Няма електричество, но… — Дръпна вратата, но тя не поддаде. — Не е и отворено. Виждам къде се разделя по средата, но не мога да я отворя. Ще ми помогнеш ли, Роланд?
Стрелецът тръгна към вратата, но Джейк хвана ръката му и го спря.
— Не се мъчи! Няма да стане.
— Какво да направим?
Вместо да му отговори, Джейк седна пред портата, близо до мястото, където този странен вариант на И-70 свършваше, и започна да нахлузва обувките, които му бяха оставени. Еди го погледа известно време и седна до него, като промърмори:
— Предполагам, че си струва да опитаме. Дори и да се окаже още някое мошеничество.
Джейк се засмя, тръсна глава и стегна връзките на обувките. И двамата с Еди знаеха, че измама няма. Не и този път.