брой MDLXIII № 96 Дейли Бъз, Дейли Бъз,
хубав като чай от бъз.
Времето: тук е днес, утре го няма. Щастливи числа: няма.
Хороскоп: лош
Дрън дрън дрън дрън дрън дрън дрън дрън дрън дрън дрън дрън дрън дрън бла бла пфу пфу пфу пфу доброто е лошо лошото е добро всичко си е все едно лошото е добро доброто е лошо всичко си е все едно бавно дрън дрън дрън Блейн е болка всичко е все пфу пфу пфу пфу пфу чарю трий всичко е все едно дрън дрън дрън дрън печена пуйка варена гъска всичко си е все едно пфу пфу дрън дрън скачай на влака и умри пак а всичко си е все едно дрън дрън дрън (продължава на стр. 6)
Под всичко това стоеше снимка на Роланд, Еди, Сузана и Джейк, които пресичат огледалния двор, сякаш това се беше случило предишния ден, вместо преди няколко минути. Под нея се мъдреше огромно заглавие:
— Това ми харесва — каза Еди и намести револвера на Роланд в кобура, който носеше ниско на хълбока си. — Утеха и подкрепа след дни на объркване. Идва ми като горещо питие в студена нощ.
— Не се страхувайте — обади се Роланд. — Това е шега.
— Не се страхувам — отвърна му Еди, — но това е повече от шегичка. Живял съм с Хенри Дийн достатъчно години и знам кога се мъти заговор да ме подлудят. Помирисвам такива работи отдалеч. — Погледна Роланд с любопитство. — Надявам се, че нямаш нищо против да го кажа, но точно ти си човекът, който е изплашен.
— Ужасен съм — простичко му каза Стрелецът.
2
Арката накара Сузана да се сети за една песен, която беше популярна около десетина години преди тя да бъде измъкната от своя свят и прехвърлена в този на Роланд. „Видях око да зяпа през облака дим зад Зелената врата — гласеше текстът. — Когато казах «Джо ме праща», някой се засмя зад Зелената врата.“ Всъщност тук имаше две врати вместо една и те нямаха шпионки, през които някое око да зяпа. Пък и Сузана не се опита да ползва старата парола, дето Джо я пращал. Все пак се приведе да прочете табелката, — окачена на кръглата дръжка на едната врата. „ЗВЪНЕЦЪТ НЕ РАБОТИ, МОЛЯ ЧУКАЙТЕ!“ пишеше там.
— Не си прави труда — каза тя на Роланд, който беше вдигнал юмрук да изпълни инструкцията от табелката. — Това е от приказката, нищо повече.
Еди дръпна назад количката й, застана пред нея и завъртя едната дръжка. Вратата се отвори с лекота, пантите не изскърцаха. Той пристъпи в помещението, което приличаше на дълбини на сенчест зелен залив, сви ръце на фуния пред устата си и се провикна:
— Хеей.
Гласът му се понесе напред и се върна променен… смален, отекващ, изгубен. Направо умиращ.
— Господи! — възкликна той. — Трябва ли да правим всичко това?
— Да, ако искаме да се върнем към Лъча. — Роланд беше по-блед от всякога, но ги поведе навътре. Джейк помогна на Еди да пренесе количката на Сузана през прага. Малките ботушки на Ко сияеха в мътночервено върху зеления стъклен под. Бяха изминали само десетина крачки, когато вратите се захлопнаха зад тях с трясък, който отекна в дълбините на Зеления дворец.
3
Нямаше преддверие — пред тях се простираше мрачен коридор, който сякаш беше безкраен. Стените излъчваха бледа зелена светлина. „Прилича на коридора във филма — помисли си Джейк, — онзи, където Страхливият лъв се изплаши, когато си настъпи опашката.“
И, добавяйки допълнителна правдоподобност към ситуацията, без която Джейк спокойно можеше да мине, Еди проговори с треперлива (и доста точна) имитация на Бърт Лар:
— Чакайте малко, приятелчета, аз просто си мислювах — аз всъщност не ща толкоз много да виждам Магьосника. По-добре да ви изчакам отвън.
— Я стига! — сряза го остро Джейк.
— Ига — съгласи се Ко. Вървеше плътно до крака на Джейк и предпазливо, въртеше глава насам-натам, докато се движеше. Момчето чуваше само собствените им стъпки… но усещаше нещо: звук, който го нямаше. Беше като да гледаш ветропоказател, на който му трябва само най-лекичък повей, за да се завърти.