— Извинявай! — каза Еди. — Я вижте там.
На около четиридесет метра пред тях зеленият коридор свършваше с тясна зелена врата с изумителна височина — може би имаше около девет метра от пода до горната й част. Зад нея Джейк ясно долавяше ритмични барабанни удари. Когато се приближиха и звукът стана по-силен, тревогата му нарасна. Трябваше да положи огромно усилие, за да измине последните дузина крачки до вратата. Познаваше звука — помнеше го от бягството си с Гашър под Луд и от пътуването, което с приятелите му бяха предприели с Блейн Моно. Беше ритмичното бумтене на двигатели.
— Като кошмар е — каза с треперещ, почти разплакан глас. — Върнахме се откъдето тръгнахме.
— Не, Джейк — каза Стрелецът и докосна косата му. — Не си го и помисляй. Това, което чувстваш, е само илюзия. Дръж се като мъж.
Табелката на тази врата не беше от филма, но само Сузана знаеше, че надписът е цитат от Данте. „НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ.“
Роланд се протегна с двупръстата си дясна ръка и бутна тридесетфутовата врата.
4
Това, което се намираше зад нея, беше налудничава комбинация от „Магьосникът от Оз“ и вътрешността на Блейн Моно. Подът беше застлан с дебел килим (бледосин, точно като този във вагона на Бароните). Стаята беше като кораб на катедрала, таванът тънеше в зеленикаво-черни сенки. Колоните, които поддържаха светещите стени, бяха грамадни стъклени ребра, изпълнени със зелена и розова светлина. Джейк забеляза, че тези колони са изрисувани с милиони изображения, които уморяваха окото и вдъхваха страх. Преобладаваха човешки лица, изкривени от ужас.
Пред тях, смалявайки посетителите, превръщайки ги в създания не по-големи от мравки, стоеше единственият мебел в залата — гигантски зелен стъклен трон. Джейк се опита да прецени размера му и не успя — нямаше база за сравнение, които да му помогнат. Помисли си, че облегалката е най-малко петнадесет метра висока, но със същия успех можеше да е седемдесет и пет или осемдесет. Върху нея бе изрисувано отворено око, този път начертано с червено вместо с жълто. Ритмичното примигване на светлината оживяваше окото — то сякаш пулсираше като сърце.
Над трона като тръби на огромен средновековен орган се издигаха тринадесет големи цилиндъра, всеки примигващ в различен цвят — всички, освен този точно над центъра на трона. Беше черен като нощно небе и мъртъв като труп.
— Ехо! — провикна се Сузана от количката си. — Има ли някой тук?
При звука на гласа й тръбите проблеснаха толкова ярко, че Джейк закри с длан очите си. За няколко секунди цялата тронна зала засия като експлодирала дъга. След това тръбите потъмняха и угаснаха, точно както ставаше с кълбото на магьосника в разказа на Роланд, когато то (или силата, която го управляваше) решаваше да замлъкне за малко. Сега се открояваха само черният цилиндър и пулсиращият трон.
След това се разнесе тихо бръмчене, сякаш някакъв двигател е включен отново за последен път. В облегалките за ръцете на трона зейнаха процепи, през които започна да се издига розов дим. Докато се разнасяше, потъмня до яркочервено. В него се появи ужасяващо позната зигзагообразна линия. Джейк знаеше какво е това, дори преди думите
(Луд, Кендълтън, Рилия, Водопадът на кръшкате, Дашървил, Топика)
да се появят, блестящи в розово.
Беше пътната карта на Блейн.
Роланд можеше да казва каквото ще за това, как се променят нещата, как чувството на Джейк, че е впримчен в кошмар,
(най-лошият кошмар в живота ми и си е точно така)
е само илюзия, създадена от собствения му объркан мозък и от страха му — ала Джейк знаеше истината. Това място приличаше малко на тронната зала на великия и ужасен Оз, но в действителност беше салонът на Блейн Моно. Отново бяха във влака и скоро пак щяха да започнат да задават гатанки.
Прииска му се да изпищи.
5
Еди позна гласа, който гърмеше откъм пътната карта, увиснала над зеления трон, но вярваше, че принадлежи на Блейн Моно не повече, отколкото че е на магьосника от Оз. На някой магьосник — да, но това не беше Изумруденият град, а Блейн беше мъртъв като прегазено куче. Еди лично му беше пръснал проклетия мозък.
— ЗДРАСТИ ОТНОВО, МАЛКИ БУБОЛЕЧКИ.
Пътната карта от дим пулсираше, но Еди вече не я свързваше с гласа. Не, гласът идваше от тръбите.
Забеляза, че Джейк е пребледнял като платно и коленичи до него.