— Най-сетне! — Роланд въздъхна и придърпа ударника. — Най-сетне си ми на мушката.
8
— Това пушкало няма да ти свърши работа, както, струва ми се, знаеш — каза мъжът на трона. — Не и срещу мен. Срещу мен само ще засича, стари приятелю. Как е семейството ти, между другото? Позагубих връзка с тях през изминалите години. Не ме бива да съчинявам писма. Някой трябва да ми издърпа ушите заради това.
Отметна глава и се засмя. Роланд дръпна спусъка. Чу се само глухо щракване.
— Слушай — каза онзи на трона, — струва ми се, че без да искаш си сложил някой от онези мокри патрони, а? Дето ги бива да блокират звука на изтъняването, но не стават за стрелба по стари магьосници, нали? Много лошо! Ами ръката ти, Роланд, я си виж ръката! Липсват ти няколко пръста. Олеле, сигурно ти е много трудно. Е, нещата могат да се пооправят. С твоите приятели можете да изкарате дълъг и ползотворен живот — и както Джейк би казал, това е истината. Без да срещате повече омари, без други луди влакове, без неприятни — да не казвам и опасни — пътешествия из други светове. Единственото, което трябва да направите, е да се откажете от това глупаво и безнадеждно търсене на Кулата.
— Не! — каза Еди.
— Не! — повтори Сузана.
— Не! — присъедини се Джейк.
— Не! — отсече Ко и излая.
Зловещият човек на трона продължи да се усмихва.
— Роланд — попита той, — какво ще кажеш? — Бавно вдигна торбата. Висеше от ръката му като сълза и сега нещото вътре в нея започна да пулсира с розова светлина. — Откажи се и те никога няма да погледнат вътре — няма да видят последното действие от онази стара пиеса. Откажи се. Обърни гръб на Кулата и си върви по пътя.
— Не! — отсече Роланд. Усмихна се и докато усмивката му се разширяваше, тази на мъжа на трона промъкна. — Можеш да омагьосаш пистолетите ми, поне тези от нашия свят.
— Не знам за какво си мислиш, драги, но те предупреждавам, че…
— Не бива да споря с великия Оз? Мисля, че точно това ще сторя, Мартин… или Маерлин… или както и да се наричаш сега…
— Всъщност името ми е Флаг — каза мъжът на трона. — И сме се срещали преди. — Отново се усмихна. Вместо да смекчи изражението му, усмивката изкриви лицето му в жестока гримаса. — Сред руините на Гилеад. Ти и твоите оцелели другарчета — онова хилещо се магаре Кътбърт Алгууд беше част от групата, също и Ди Къри, онзи с рожденото петно, имаше и още някакъв — тръгнахте на запад да търсите Кулата. Или както казват в света на Джейк, поехте да се срещнете с Магьосника. Знам, че сте ме видели, но се съмнявам дали си разбрал, че и аз съм ви видял.
— И ще се срещаме отново, струва ми се — вметна Роланд, — освен ако не те убия сега и не сложа край на вмешателствата ти.
Все още стиснал собствения си револвер в лявата си ръка, посегна към онзи, който беше затъкнал в колана на джинсите си — рюгера на Джейк, пистолет от друг свят, най-вероятно защитен от магиите на това създание. Беше бърз както винаги, зашеметяващо бърз…
Мъжът на трона изпищя и се дръпна назад. Торбата падна от скута му и стъклената топка — някога принадлежала на Рия, след това на Джонас и накрая на самия Роланд — се търкулна. Дим — този път зелен вместо червен — бликна от процепите на облегалките и скри зловещия човек. Въпреки всичко Роланд можеше да го застреля, ако беше успял да извади оръжието навреме. Но не успя — рюгерът се изплъзна от осакатената му ръка, дулото му се закачи на токата на колана. На Роланд му отне само четвърт от секундата да го освободи, но този промеждутък се оказа фатален. Изстреля три куршума в сгъстяващия се дим и се втурна напред, без да обръща внимание на виковете на останалите.
Размаха ръце, опитвайки да разсее дима. Изстрелите му бяха превърнали облегалката на трона в стъклени отломки, но човекоподобното същество, нарекло себе си Флаг, беше изчезнало. Роланд сериозно се запита дали той — или то — изобщо е бил тук.
Но топката беше непокътната и сияеща със същото привлекателно розово, което помнеше отпреди — от Меджис, когато беше млад и влюбен. Оцелялото парче от Дъгата на Маерлин се беше търкулило почти до ръба на седалката — още сантиметър и щеше да падне и да се разбие на пода. Все още беше цяло — това омагьосано нещо, което Сюзан Делгадо за пръв път беше видяла през прозореца на хижата на Рия под светлината на Целуващата луна.
Роланд я вдигна — колко добре прилягаше на ръката му, колко естествено лежеше в дланта му, дори след всичките тези години — и надникна в мъглявите й, бурни дълбини.