— Винаги си било част от една магия — прошепна. Спомни си за Рия, както я беше видял в тази топка — старческите й, пълни със смях очи. Спомни си за пламъците от Жътвения огън, издигащи се около Сюзан, и превръщащи я в мираж.
„Проклето стъкло! — помисли си той. — Ако те разбия в пода, със сигурност ще се удавим в морето от сълзи, които се плискат във вътрешността ти… сълзите на онези, които си съсипало!“
И защо да не го направи? Ако го остави цяло, гнусното нещо може и да им помогне да се върнат на пътя на Лъча, но Роланд не вярваше, че в действителност се нуждаят от него. Смяташе, че Тик Так и съществото, което се беше нарекло Флаг, са били последното им препятствие. Зеленият дворец беше вратата им към Средния свят… и сега им принадлежеше. Бяха го превзели със собствени сили.
„Не можеш да си тръгнеш все още, Стрелецо. Не и докато не приключиш своя разказ, докато не споделиш истината за последните събития…“
Чий беше този глас? На Ванай? Не. На Корт? Не. Не беше и на баща му, който някога го беше измъкнал гол от леглото на проститутката.
Сега чуваше гласа на ка. Беше разказал толкова много за ужасната си четиринадесета година… но не беше завършил историята. Както при Дета Уокър и специалната чиния на синята леля, и тук имаше още нещо. Нещо скрито. Въпросът не беше дали те петимата могат или не могат да напуснат Зеления дворец и да се върнат на пътя на Лъча; ставаше дума за това, дали могат или не да продължат като ка-тет. Ако го направеха, не биваше да остане нищо скрито, налагаше се да им разкаже за последния път, когато беше погледнал в магьосническата топка преди много-много време. Три нощи след банкета, тогава беше. Трябваше да им каже за…
„Не, Роланд! — прошепна гласът. — Не просто да им кажеш! Не този път! Знаеш много добре!“
— Елате!
Те се скупчиха около него, а розовата светлина на топката се отразяваше в очите им. Вече бяха полухипнотизирани от нея, дори Ко.
— Ние сме ка-тет! — каза Роланд. — Ние сме един от многото. Изгубих моята единствена любов в началото на търсенето ми на Тъмната кула. Сега погледнете в това проклето нещо, ако можете, и вижте какво загубих след това. Вижте го веднъж и завинаги, вгледайте се добре!
Те погледнаха. Топката запулсира по-бързо. Грабна ги и ги понесе. Сграбчени в прегръдките на розовата буря, полетяха над Магьосническата дъга към Гилеад от преди години.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. СТЪКЛЕНАТА ТОПКА
Джейк от Ню Йорк стои в коридора пред Голямата зала в Гилеад — по-скоро замък, тук в зелените земи, отколкото кметски дом. Той се оглежда и вижда Сузана и Еди изправени до завесата, очите им са разширени, стискат ръцете си. И Сузана е там — отново си има крака, поне за момента и това, което нарича „калъфчета“, е заменено от червени обувки като онези на Дороти.
„Отново има крака, защото това е сън“ — мисли си Джейк, но знае, че не е сън. Поглежда надолу и вижда Ко да го наблюдава със златистите си очи. Още носи червените ботушки. Джейк се навежда и го погалва по главата. Чувства козината на зверчето под пръстите си. Не, това не е сън!
Но Роланд не е тук, осъзнава той — те са четирима вместо петима. Осъзнава и нещо друго — въздухът в коридора е бледорозов и мънички розови обръчи обграждат смешните старомодни крушки. Нещо ще се случи, някаква пиеса ще се разиграе пред погледите им. Внезапно като че ли самата мисъл ги е призовала, момчето чува шум на приближаващи стъпки.
„Това е история, която знам! — мисли си Джейк. — Вече ми е разказвана.“
Когато Роланд се появява иззад ъгъла, той разбира и коя история е: тази, в която Мартин Броадклоук спира Роланд, докато той минава на път за тавана, където може и да е по-хладно. „Ти, момче! — ще каже Мартин. — Ела тук! Не стой в коридора! Майка ти иска да говори с теб.“ Но, разбира се, това не е истина и никога не е било, нито пък ще бъде — независимо как се приплъзва и измества времето. Мартин иска момчето да види майка си и да разбере, че Габриел Дисчейн е станала любовница на магьосника. Мартин иска да насили момчето да премине изпитанието прекалено рано, докато баща му го няма и не би могъл да го спре; иска да разкара змийчето от пътя си преди зъбите му да са пораснали достатъчно, за да хапе.