Сега ще видят всичко това: трагикомедията ще се разиграе по малко променен, но все тъй печален начин пред очите им. „Твърде съм млад“ — мисли си Джейк, но всъщност не е чак толкова малък — Роланд ще бъде само три години по-възрастен, когато пристигне в Меджис с приятелите си и срещне Сюзан на Големия път. Само три години по-голям е, когато се влюбва; и три години по-голям от него, когато я губи.
„Не ме е грижа, не искам да виждам това…“
И няма да го види, осъзнава, когато Роланд се приближава. Това вече се е случило. Защото сега не е Пълноземието, а късна есен или ранна зима. Разбира това по наметалото, което Роланд носи, спомен от пътуването му до Външната арка, и по парата, която излиза от устата и ноздрите му при всеки дъх — в Гилеад няма парно и тук горе е студено.
Има и други промени — сега Роланд носи револверите, които му се полагат по рождение, големите револвери с ръкохватки от сандалово дърво. „Неговият баща му ги е предал на банкета“ — мисли си Джейк. Не знае откъде го е разбрал, но е така. И лицето на Роланд, макар и все още да е момчешко, вече не е откритото и спокойно лице на онзи, който е преминал по този коридор преди пет месеца; момчето, което Мартин предизвика, е преживяло много оттогава насам и битката му с Корт е била най-малкото приключение.
Джейк вижда и нещо друго — момчето стрелец носи червени каубойски ботуши. Но не знае. Защото това не се случва в действителност.
Но някак си е реално. Те са в топката на магьосника, вътре в розовия ураган (това розово хала, което сияе около лампите напомня на Джейк за Водопада на хрътките и луната, виждаща се през мъглата) и се случва отново.
— Роланд! — провиква се Еди от мястото, където със Сузана стоят до гоблените. Сузана хваща и стиска рамото му, настоявайки той да запази тишина, но Еди не я забелязва. — Роланд, не! Недей!
— Не! Олан! — изписуква Ко.
Роланд преминава на една ръка разстояние от Джейк, без да го види. За него те не съществуват; със или без червени ботуши, този ка-тет е далеч в бъдещето му.
Спира пред вратата в края на коридора, колебае се, вдига ръка и почуква. Еди хуква по коридора към него, все още стиснал ръката на Сузана… сега почти я влачи.
— Ела, Джейк! — извиква.
— Не! Не искам!
— Не е важно какво искаш и много добре го знаеш! Трябва да видим това. Ако не можем да го спрем, поне трябва да изпълним онова, за което сме тук!
С натежало сърце и стегнат като буца стомах, Джейк се приближава. Когато стигат до Роланд — оръжията изглеждат огромни на тънките му бедра, а от гладкото му, но вече уморено лице на Джейк му се доплаква — Стрелецът чука отново.
— Тя не е там, захарче! — провиква се Сузана. — Тя не е там или не иска да ти отвори, не е важно кое от двете! Остави я! Остави я! Тя не си заслужава! Това, че е твоя майка, не я прави по-достойна. Тръгвай си!
Но той не я чува и не си тръгва. Когато Джейк, Еди, Сузана и Ко се събират незабелязани зад него, Роланд натиска дръжката и открива, че вратата не е заключена. Отваря я и влиза в сумрачната стая с копринени тапети. Подът е застлан с килим, който напомня на Джейк на така обичния персийски килим на майка му… само че този е от провинция Кашамин.
В далечния край на приемната, до прозореца, който е затворен заради зимните ветрове, Джейк вижда нисък стол и знае, че това е същият, който е стоял там и в деня на изпитанието на Роланд; там е седяла тя, когато синът й е открил ухапването на врата й.
Креслото сега е празно, но когато Стрелецът пристъпва навътре в стаята и се обръща да погледне към спалнята на апартамента, Джейк забелязва чифт обувки — черни, не червени — под завесата, която е спусната пред затворения прозорец.
— Роланд! — крещи той. — Роланд, зад завесата! Някой се крие там! Внимавай!
Но Роланд не го чува.
— Майко? — провиква се той и дори гласът му е същият, Джейк би го познал навсякъде… но някак младежки. — Майко, аз съм, Роланд! Искам да поговорим!
Все още не получава отговор. Прекосява късия коридор, който води към спалнята. Част от Джейк иска да остане тук в приемната, да отиде до завесата и да я дръпне, но той знае, че не това е начинът по който се развива действието. Дори ако се опита, съмнява се, че ще направи нещо полезно — ръката му най-вероятно ще мине през плата като ръка на призрак.