Това е Рия, която чака Стрелеца в апартамента на майка му — това е Кьос, дошла не само да прибере топката си, но и да си разчисти сметките с момчето, което й донесе толкова неприятности.
— Сега вече те хванах! — пищи тя и се хили. — Сега ще си платиш.
Но Роланд я е видял, видял я е в топката, Рия е предадена от същата тази топка, която е дошла да си прибере, и сега той се обръща, ръцете му се спускат към новите револвери със смъртоносна, скорост. Той е на четиринадесет, рефлексите му са така остри и светкавични, както трябва да бъдат.
— Не, Роланд, недей! — крещи Сузана. — Това е фокус, това е от топката!
Джейк има време само да погледне от огледалото към жената, която в действителност стои на прага — само време колкото да осъзнае, че и той е бил измамен.
Може би Роланд също разбира истината, в последната част от секундата — че жената, на прага, в крайна сметка е именно майка му, нещото в ръцете й не е змия, а колан, направен за него, подарък в името на помирението, може би и че кълбото го е излъгало по единствения начин, по който е можело… с отражението.
Във всеки случай е твърде късно. Оръжията са извадени и стрелят, ярките им жълти пламъчета осветяват стаята. Той дръпва спусъка на всеки револвер по два пъти и четирите изстрела повалят Габриел Дисчейн обратно в коридора, тя още се усмихва.
Умира с усмивка.
Роланд стои като вкаменен, с димящите револвери в ръце, лицето му е сгърчено от изненада и ужас, най-сетне започва да проумява истината за това, което ще трябва да носи със себе си през целия си живот: използвал е оръжията на баща си, за да убие майка си.
Дрезгав смях изпълва стаята. Роланд не се обръща; смразен е от гледката на жената, със синя рокля и черни обувки, която лежи в локва кръв; жената, която е дошъл да спаси и вместо това е убил. Ръчно изработеният колан е паднал върху окървавеното й тяло.
Джейк се обръща и не се изненадва да види зеленоликата жена със заострена черна шапка, която плува в топката. Това е злата вещица, от Изтока, и също така Рия от Кьос. Тя зяпа към момчето и му се зъби с най-ужасната усмивка, която Джейк някога е виждал.
— Изгорих глупавата девойка, която обичаше — да, изгорих я жива, тъй сторих — и сега те накарах да. Убиеш майка си. Не съжаляваш ли вече, че уби змията ми, Стрелецо? Моят беден, сладък Ермот? Отказваш ли се от нечестните си игри?
Той явно не я чува, втренчен в своята майка. Скоро ще пристъпи към нея, ще коленичи, но не още; не сега.
Лицето в топката се обръща към тримата пътешественици и постепенно се променя, състарява се, оплешивява и се разпада — превръща се в лицето, което Роланд беше видял в лъжливото огледало. Стрелецът е неспособен да види бъдещите си приятели, но Рия ги вижда.
— Откажете се! — изграчва тя. — Това е крясъкът на гарван, кацнал на изсъхнал клон. — Откажете се! Оставете Кулата!
— Никога, мръсницо! — изкрещява Еди.
— Видяхте какъв е той! Какво чудовище е! И това е само началото, да знаете! Питайте го какво се е случило с Кътбърт! И с Алан — способността му да прониква, в мозъците на хората не го спаси накрая. Питайте го какво стана с Джейми Ди Къри! Той никога не е имал приятел, когото да не е убил, никога не е имал любовница, която да не е мъртва.
— Върви си по пътя — казва Сузана — и ни остави да следваме нашия.
Зелените, сгърчени устни на Рия се извиват в отвратителна гримаса:
— Той уби собствената си майка! Какво мислиш, че ще стори с теб, глупачке!
— Не я е убил! — виква Джейк. — Ти я уби. Сега се махай!
Пристъпва към топката с намерението да я разбие в пода… и може да го направи, осъзнава, защото е истинска. Това е единственото нещо във видението, което е реално. Но преди да я докосне, вътре като експлозия проблясва розова светлина. Джейк вдига ръце към лицето си, за да защити очите си от ослепяване, след това, (топя се, топя се, какъв свят, о какъв свят) пада, върти се отново в розовия ураган, лети извън Оз и към Канзас, извън Оз и към Канзас, извън Оз и към…