ПЕТА ГЛАВА. ПЪТЯТ НА ЛЪЧА
1
— … къщи! — промърмори Еди. Гласът му звучеше като през памук. — Отново вкъщи, защото няма нищо по-хубаво от родния дом.
Опита се да отвори очи и отначало не успя. Все едно бяха залепени. Сложи опакото на дланта си на челото си и дръпна нагоре, изпъвайки кожата на лицето си. Този път стана: очите му се отвориха. Не видя обаче нито тронната зала на Зеления дворец, нито (и това всъщност очакваше да види) богато украсената, но някак клаустрофобна спалня, в която беше стоял досега.
Лежеше на полянка с осланена трева. Наблизо имаше горичка, по клоните на някои от дърветата още висяха изсъхнали листа. На един от тях имаше странно бяло листо. Чуваше се приятно ромолене на течаща вода. Изоставена сред тревата, стоеше новата и хубава инвалидна количка на Сузана. По колелата имаше кал, забеляза Еди, както и няколко изсъхнали листа, заклещени между спиците. И няколко стиски трева. По небето плуваха тъмни облаци.
„Небето беше чисто, когато влязохме в Двореца“ — помисли си той и осъзна, че времето отново се беше приплъзнало. Колко точно, не искаше да знае — светът на Роланд беше като зъбчато колело с опадали зъби — никога не знаеш кога времето ще върви както трябва или пък ще вземе да се надбягва с теб.
Беше ли това светът на Роланд обаче? И ако беше, как се бяха върнали тук?
— Бог знае! — изхриптя Еди и бавно се изправи на крака. Имаше усещането, че току-що се е събудил след най-тежката в света неделна следобедна дрямка.
Роланд и Сузана лежаха под дърветата. Стрелецът беше свит на кълбо, но Сузана се беше изтегнала по гръб и похъркваше така, че Еди се усмихна. Джейк беше наблизо. Докато Еди го гледаше, момчето отвори очи и седна. Погледът му беше празен.
— Бррр! — каза момчето и се прозя.
— Аха! — съгласи се Еди. — Точно така. — Обърна се бавно и съзря Зеления дворец на хоризонта. От тук изглеждаше съвсем малък и блясъкът му беше ограбен от сумрачния ден. Еди предположи, че е на поне петдесет километра.
Чуваше звука на изтъняването, но съвсем слабо. Реши, че дори може и да го види — лек сребрист блясък като окръжности във водата, разстилащ се по равната земя… и накрая изчезващ на около седем километра оттук. Седем километра откъде точно? Ако се вземеше предвид разположението на Зеления дворец и фактът, че са вървели на запад, но това не бе сигурно, защото нямаше слънце, по което да се ориентират.
— Къде е магистралата? — попита Джейк. Гласът му беше глух и дрезгав. Ко се приближи до него. Еди видя, че животинчето е загубило едното си ботушче.
— Може би не са я доизградили.
— Не мисля, че все още сме в Канзас — каза Джейк. Еди го погледна остро, но не вярваше, че хлапето продължава да цитира „Вълшебникът от Оз“. — Или поне не там, където играят „Канзас Сити Роялс“, нито пък „Монарсите“…
— Защо мислиш така?
Джейк посочи към небето и когато Еди погледна, видя, че точно над главите им лентата облаци се носеше към хоризонта равномерно като конвейер.
Отново бяха на пътя на Лъча.
2
— Еди! Какво зяпаш, захарче?
Еди отмести поглед от небето и видя Сузана да сяда и да разтрива основата на врата си. Изглеждаше несигурна къде точно се намира. Може би и дори коя е всъщност. Червените калъфчета, които носеше, изглеждаха странно на тази светлина, но все още бяха най-яркото нещо в полезрението на Еди… докато не погледна към краката си и видя, че неговите обувки също изглеждаха променени — вече не мислеше, че това се дължи само на облачния ден. Погледна към обувките на Джейк, към трите ботушчета на Ко и към каубойските ботуши на Роланд. Бяха някак безжизнено червени. Като че ли магическата им сила се бе изчерпала.
Внезапно на Еди му се прииска да ги свали.
Седна до Сузана, целуна я и каза:
— Добро утро, Спяща красавице! — След това бързо, докосвайки ги с отвращение (беше като да пипаш мъртва кожа) изу обувките си. Щом го направи, видя, че са олющени на върховете, токовете са сплескани и вече не изглеждат като новички. Беше се чудил как с приятелите му са стигнали дотук — е, ако се съди по болката в мускулите на краката му и по овехтелите обувки, вече знаеше. Бяха вървели. Бяха вървели в съня си.
— Това — промърмори Сузана — е най-добрата идея, която си имал от… добре де, от дълго време. — Смъкна калъфчетата. Еди видя Джейк да сваля ботушчетата на Ко.