— Къде сме? — попита младата жена. — Еди, бяхме ли наистина там, докато…
— Докато убивах майка си — намеси се Роланд. — Да, бяхте. Както и аз. Бог да ми е на помощ, бях там. Направих го. — Закри лицето си с ръце и дрезгаво зарида.
Сузана припълзя до него. Прегърна го, а със свободната си ръка отмести дланите от лицето му. Отначало той се съпротивляваше, сетне свали ръце — тези ръце на убиец — и тя видя плувналите му в сълзи очи.
Притисна главата му към рамото си.
— Успокой се, Роланд. Това вече приключи. Ти го преодоля.
— Човек не преодолява тези неща. Никога.
— Не си я убил — намеси се Еди.
— Много е лесно да се измъкнеш — лицето на Стрелеца беше все още притиснато в рамото на Сузана, но гласът му се чуваше ясно. — Някои отговорности не могат да бъдат пренебрегнати. Някои грехове не бива да се забравят. Да, Рия беше там — отчасти поне, — но не мога да обвинявам за всичко Кьос, колкото и да ми се иска.
— Не беше и тя — каза Еди, — не това имах предвид.
Роланд вдигна глава:
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Ка — отвърна Еди. — Беше Ка.
3
В раниците им имаше храна, която нито един от тях не беше слагал вътре — бисквитки с елфите на Киблър на опаковките, сандвичи от Саран Рапед, приличащи на нещо, което можеш да си вземеш (ако си напълно отчаян) от автоматите край магистралите, както и някаква напитка, която нито Еди, нито Сузана или Джейк познаваха. На вкус беше като кока кола, но марката беше „Ноз-а-Ла“.
Похапнаха с гръб към горичката и с лице към далечния проблясък на Зеления дворец. „Ако светлината започне да угасва след час-два, все едно сме вечеряли“ — помисли си Еди, но не вярваше да се наложи. Вътрешният му часовник отново работеше и това мистериозно средство предполагаше, че е рано следобед.
Той се изправи, вдигна като за наздравица червено-бялата кутийка и се ухили към невидимата камера:
— Когато пътувам през страната на Оз в моето такуро „Спирит“, пия Ноз-а-Ла. Кара ме да съм щастлив, че съм човек! Кара ме да разбирам Господ! Дава ми лице на ангел и топки на тигър! Когато пия Ноз-а-Ла, си казвам: „Леле, не е ли готино да си жив?“ Казвам…
— Сядай долу, мошенико — каза, смеейки се, Джейк.
— Ка — съгласи се Ко. Муцуната му беше опряна на глезена на момчето и той се взираше в сандвича му с огромен интерес.
Еди се накани да седне, но странното листо-албинос отново привлече вниманието му. „Това не е листо“ — помисли си той и се приближи да го разгледа. Не, не беше листо, а парче хартия. Обърна го и прочете написаното: „дрън дрън“ и „всичко си е все едно“. Вестниците обикновено не са празни от едната страна, но Еди не беше изненадан да открие, че този е — „Оз Дейли Бъз“ беше само имитация.
Но и празната му страна не беше празна. Върху нея с красиви, изящни букви, беше отпечатано следното съобщение:
Под това се мъдреше малка рисунка.
Еди показа бележката на приятелите си. Роланд я взе последен, опипа хартията и я върна на Еди.
— Р. Ф. — каза Еди. — Човекът, който управляваше Тик Так. Това е от него, нали?
— Да. Сигурно той е пренесъл Тик Так от Луд.
— Разбира се — мрачно промърмори Джейк. — Този Флаг изглежда като някой, който моментално ще разпознае първокласния измамник. Но как е стигнал тук преди нас? Кое може да е по-бързо от-Блейн Моно, мътните го взели?
— Някоя врата — отвърна Еди. — Може да са минали през една от онези специални врати.
— Бинго! — възкликна Сузана.
— Във всеки случай предложението му го бива — намеси се Роланд. — Настоявам да го обмислите съвсем сериозно. Ако искате да се върнете в своя свят, ще ви позволя.
— Роланд, не мога да повярвам! — изумено извика Еди. — Да приказваш такива работи, след като ни принуди да дойдем до тук!
— Направих го преди да ви опозная като приятели — отвърна Роланд. — Преди да се науча да ви обичам, както обичах Алан и Кътбърт. И преди да ме насилят да… си спомня някои сцени. Да го правя беше… — Млъкна, погледна към краката си (беше си сложил отново старите ботуши) и се замисли. След това вдигна глава. — Това беше част от мен, която не се е движила или говорила в продължение на години. Мислех, че е мъртва. Но не беше. Отново се научих да обичам и съм убеден, че това вероятно е последният ми шанс за обич. Бавно схващам — Ванай и Корт винаги го казваха, както и баща ми, — но не съм глупак.