— За какво ти е това? — сопна се тя.
Винаги се ядосваше, когато видеше преплетените ремъци. „Мразя надървените скапаняци от Мисисипи повече от хамута — бе казала веднъж на Еди с гласа на Дета Уокър, — но понякога трябва да се примиряваш.“
— Спокойно, Сузана Дийн — усмихна се Стрелецът.
Разплете ремъците на хамута, остави настрана седлото и пак ги сплете. После ги завърза към остатъка от въжето си. Докато работеше, Роланд се ослушваше да чуе ромоленето на изтъняването… така както четиримата се бяха вслушвали да чуят барабаните.
„Ка е колело“ — помисли си. Или, както Еди обичаше да казва, онова, което е писано, ще се случи.
Когато въжето свърши, направи примка в края на преплетените ремъци. Джейк сложи крак вътре и доверявайки му се напълно, хвана въжето с едната си ръка и прегърна скунка с другата. Ко нервно се огледа, изскимтя, протегна шия и близна лицето му.
— Не се страхуваш, нали? — попита момчето.
— Нали — съгласи се Ко и седя кротко, докато Роланд и Еди спускаха Джейк по външната страна на вагона на бароните.
Въжето не беше достатъчно дълго, но хлапакът с лекота се освободи от примката и скочи на земята. Пусна Ко, зверчето изприпка и вдигна крак до стената на гарата. Постройката съвсем не беше внушителна като Гарата на Луд, но имаше старомоден вид, който допадна на Роланд — напомни му на сграда от Дивия запад. Над вратата имаше табела, на която със златен варак беше написано:
„АЧИСЪН, ТОПИКА И САНТА ФЕ“
Стрелецът предположи, че това са градове. Името на последния му се стори познато. Нямаше ли Санта Фе в баронство Меджис? Това върна мислите му към Сюзан. Прекрасната Сюзан, която стоеше на прозореца с разпуснати коси. Сякаш долови уханието й на жасмин, рози, орлов нокът и на сено — ароматът, който оракулът в планините не успя да наподоби. Видя Сюзан, която лежи по гръб и го гледа сериозно, после се усмихва и слага ръце на раменете му. Гърдите й се надигат, като че ли копнеят за милувките му.
„Ако ме обичаш, Роланд, люби ме… птица, мечка, заек, рибка…“
— Кой ще бъде следващият?
Погледна Еди, напрягайки волята си, за да се изтръгне от света на Сюзан Делгадо. Тук, в Топика, наистина имаше изтънявания, при това различни по вид.
— Умът ми блуждаеше, Еди. Моля за прошка.
— Попитах кой е следващият?
— Ти, после ще спуснем Сузана. Аз ще бъда последен.
— Ще съумееш ли да се спуснеш? Имам предвид ръката ти…
— Ще се справя.
Младежът кимна и пъхна крак в примката. Когато дойде в Средния свят, беше напълно изнемощял, но вече от няколко месеца не се дрогираше и бе натрупал пет-шест килограма в мускули. Стрелецът с радост прие помощта на Сузана и двамата спуснаха Еди на земята.
— Твой ред е, мадам — усмихна се Роланд. Установи, че напоследък му е по-лесно да се усмихва.
Но неизвестно защо тя остана на мястото си, като хапеше устни.
— Какво има?
Ръката й се плъзна към корема и го разтри, сякаш я болеше. Роланд помисли, че Сузана ще каже нещо, но тя само поклати глава.
— Защо разтриваш корема си? Боли ли те? Удари ли се, когато се блъснахме?
Сузана дръпна ръката си така, сякаш плътта й се бе нагорещила.
— Не. Нищо ми няма.
— Сигурна ли си?
Тя сякаш се замисли сериозно върху думите му и накрая рече:
— Ще поговорим. Но преди малко беше прав — сега не му е времето и мястото. Ще поговорим насаме, само двамата с теб. — Тя пъхна остатъка от крака си в примката. — А сега спусни по-надолу въжето, ако обичаш.
Той изпълни желанието й и се намръщи. С цялото си сърце се надяваше, че първата му мисъл — онази, която му хрумна веднага, щом видя как ръката й неспокойно разтрива корема — е погрешна. Защото Сузана беше в говорящия пръстен и демонът, който имаше бърлога там, я бе обладал, докато Джейк се опитваше да прекоси световете. Понякога — често — контактът с демон променяше нещата.
И никога за добро, както знаеше от опит.
След като Еди хвана Сузана за кръста и й помогна да слезе на перона, Стрелецът издърпа въжето и тръгна към един от стълбовете. Завърза въжето за металния обръч и го омота около стълба. Хвана го и се спусна на перона.
— Жалко, че изоставихме въжето и хамута — отбеляза Еди, когато Роланд се приближи до него.