Погледна обвиняващо Еди, после му даде последните две страници от вестника, посочвайки датата. 24 юни, 1986. Еди бе привлечен в света на Стрелеца година по-късно.
Той дълго го държа. Пръстите му се плъзгаха напред-назад по датата, сякаш можеха да я променят. Сетне погледна приятелите си и поклати глава.
— Не. Не мога да си обясня какъв е този град, нито какъв е този вестник или мъртъвците в гарата, но съм сигурен в едно — когато напуснах Ню Йорк, всичко беше наред. Нали, Роланд?
Стрелецът изглеждаше леко раздразнен.
— Нищо в твоя град не ми се стори наред, но хората, които живееха там, не приличаха на оцелели от такава чума.
— Имаше СПИН, разбира се… — замислено каза младежът.
— Това беше заболяване, предавано по полов път, нали? — попита Сузана. — Разпространявано от педалите и наркоманите.
— Да, но по мое време не наричаха хомосексуалистите педали — отговори Еди. Опита да се усмихне, но усмивката му беше скована и неестествена.
— Тогава това… никога не се е случвало — рече Джейк, докосвайки образа на Христос на последната страница на вестника.
— Напротив, случило се е — възрази Роланд. — По сеитба, 1986. И ние сме се озовали тук, след като онази чума се е разразила. Ако Еди е прав за изминалия период от време, грипът е вилнял после. Ние сме в Топика, Канзас, по време на Жътва, през 86-та. Става дума за мястото. А що се отнася до времето, знаем само, че не е на Еди. Може да е твоето, Сузана, или твоето, Джейк, защото ти напусна твоя свят, преди да се появи… чумата. Веднъж ти ми каза нещо. Съмнявам се дали си спомняш, но аз не съм забравил. Това е най-важното нещо, което някой ми е казвал: „Върви, има и други светове освен тези“.
— Пак гатанки — намръщи се Еди.
— Не е ли факт, че Джейк Чеймбърс някога е умрял и сега стои пред нас, жив и здрав? Или се съмнявате, че е намерил смъртта си в подножието на планините? Знам, че понякога се съмнявате в моята честност. И предполагам, че имате причини.
Еди се замисли, сетне поклати глава.
— Лъжеш, когато това съответства на целта ти, но мисля, че когато ни разказваше за Джейк, беше твърде скапан, за да кажеш нещо друго освен истината.
Роланд се стресна, когато осъзна, че думите на Еди са го обидили. „Лъжеш, когато това съответства на целта ти“. Но продължи да говори, защото в края на краищата това по същество беше вярно.
— Върнахме се при Вира на времето и го издърпахме, преди да се удави — рече Стрелецът.
— Ти го издърпа — поправи го Еди.
— С твоя помощ. Поддържаше ме жив. Но да не обсъждаме това сега. Важното е, че има множество вероятни светове и безброй врати, водещи към тях. Това е само един от световете. Изтъняването, което чуваме, е една от вратите… само че много по-голяма от онези, които намерихме на плажа.
— Колко е голяма? — попита Еди. — Колкото врата на склад или колкото целия склад?
Стрелецът поклати глава и вдигна ръце.
— Това изтъняване — рече Сузана. — Ние сме не само близо до него, нали? Минали сме през него. Така сме стигнали дотук, в този вариант на Топика.
— Може би — призна Роланд. — Някой усеща ли нещо странно? Световъртеж или гадене?
Поклатиха глави. Ко, който внимателно наблюдаваше Джейк, направи същото.
— Не — каза Роланд, сякаш очакваше такъв отговор. — Но се бяхме съсредоточили върху гатанките…
— Бяхме се съсредоточили в оцеляването си — изръмжа Еди.
— Да. Затова вероятно сме минали през изтъняването, без да разберем. Във всеки случай изтъняванията не са създадени от природата. Те са рани върху кожата на съществуването и ги има, защото нещата вървят на зле. Във всички светове.
— Защото нещата са зле в Тъмната кула — рече Еди.
Роланд кимна.
— И дори ако това място и време сега не е ка на вашия свят, могат и да станат. Може да избухне онзи грип или други, по-лоши епидемии. И наред с това изтъняванията ще продължат да се разпространяват, нараствайки по размери и брой. През годините, докато търся Кулата, видях около половин дузина и чух може би за двойно повече. Първото… видях, когато бях съвсем млад. До един град на име Хамбри.
Стрелецът отново потърка лице и не се изненада, когато напипа пот. „Люби ме, Роланд. Ако ме обичаш, люби ме.“