— Каквото и да се е случило с нас, то ни е изтласкало от твоя свят, Роланд. Отклонили сме се от пътя на Лъча — каза Джейк и посочи небето. — Погледнете.
Облаците се движеха бавно, но вече в различна посока. Югоизток пак си беше югоизток, но знаците на Лъча, които бяха свикнали да следват, бяха изчезнали.
— Има ли значение? — попита Еди. — Искам да кажа, че… Лъчът може и да го няма, но Кулата съществува във всички светове, нали?
— Да — отговори Роланд, — но може да не е достъпна от всички светове.
В годината, преди да започне чудесната си и удовлетворителна кариера на наркоман, Еди бе работил известно време като куриер. Сега си спомни за някои асансьори в административни сгради, където бе носил доставки, предимно банки или инвестиционни фирми. Имаше етажи, където асансьорът не можеше да спре и човек не можеше да слезе, ако нямаше специална карта, която да пъхне в процепа под таблото с номерата. На вратата беше изрисуван X.
— Мисля, че трябва да намерим Лъча — каза Роланд.
— Убеден съм. Хайде да вървим — съгласи се Еди, направи няколко крачки, после се обърна към Стрелеца. — Накъде?
— Натам, закъдето бяхме тръгнали — отговори Роланд, сякаш това беше очевидно.
ПЕТА ГЛАВА. РАЗХОДКА ПО МАГИСТРАЛАТА
1
Роланд стигна до края на перона, подритвайки парчета розов метал по пътя си. Спря пред стъпалата, обърна се и мрачно погледна спътниците си.
— Още мъртъвци. Подгответе се.
— Нали не са… сълзящи? — попита Джейк.
Роланд се намръщи, после лицето му се изясни, когато разбра какво има предвид момчето.
— Не, не са сълзящи. Изсъхнали са.
— Добре — каза Джейк, но протегна ръка на Сузана.
Тя му се усмихна и стисна дланта му.
Край стъпалата, водещи надолу към паркинга отстрани на гарата, лежаха шест трупа. Две жени и трима мъже. Шестият беше на дете в количка. Смъртта под лятното слънце, дъждът и жегата (да не говорим за безпризорните котки, миещи мечки и кълвачи, които може би бяха минавали оттам) бяха придали на бебето вид на загадъчен древен мъдрец, като мумия на дете, намерена в пирамида на инките. Съдейки по избелелите сини дрешки, Джейк предположи, че е било момче, но беше невъзможно да се определи със сигурност.
От мъжете и жените бяха останали почти само скелети с коси. В мършавите израстъци, покрити с кожа, които някога са били пръсти, единият от мъжете стискаше дръжка на куфар. Както на всички останали, и неговите очи ги нямаше. На местата им зееха огромни черни дупки. Потъмнелите му зъби стърчаха, застинали в подигравателна усмивка. „Защо се забави толкова много, дете — сякаш питаше мъжът с куфара. — Чакахме те, а лятото беше дълго и горещо.“
„Къде се надявахте да отидете — зачуди се Джейк. — Къде мислехте, че ще бъдете в безопасност? В Демойн? В Сиукс Сити? Във Фарго? На луната?“
Слязоха по стъпалата. Роланд вървеше пръв, а останалите след него. Джейк още държеше ръката на Сузана. Ко го следваше по петите.
— По-бавно — каза Еди. — Искам да проверя местата за сакати, преди да продължим. Може да ни провърви.
— Местата за сакати? — попита Сузана. — Какво искаш да кажеш?
Джейк сви рамене. Не знаеше. Нито Роланд. Тя насочи вниманието си към Еди.
— Само питам, миличък, защото ми прозвуча малко неприятно. Все едно да наричаш негрите „сажди“ или хомосексуалистите „педали“. Знам, че съм само едно бедно невежо негьрче от тъмната епоха на 1964-та, но…
— Ей-там!
Еди посочи знаците, маркиращи редицата в паркинга най-близо до гарата. Всъщност бяха два. Горната част на всеки беше боядисана в синьо и бяло, а долната — в червено и бяло. Когато се приближиха, Джейк видя рисунка на инвалидна количка. Отдолу имаше предупреждение: „ДВЕСТА ДОЛАРА ГЛОБА ЗА НЕПРАВИЛНО ИЗПОЛЗВАНЕ НА ПАРКИНГА ЗА ИНВАЛИДИ.“
— Погледнете! — ликуващо извика Сузана. — Отдавна трябваше да го направят! По мое време никъде не можеше да се влезе с инвалидна количка. Изваждаш късмет, ако успееш да я качиш на тротоара. А специален паркинг? Никога!
Паркингът беше препълнен, но дори сега, когато светът се приближаваше към края си, само две коли без рисунки на инвалидни колички на регистрационните номера бяха спрели на редицата, която Еди бе нарекъл „места за сакати“.