Постепенно преодоляваше страха си и почувства прилив на обич и благодарност към приятелите си. Бяха видели онова, което бе видял, и бяха разбрали какъв е източникът на страха му. Разбира се — нали бяха ка-тет.
— Чарли няма да отговаря на глупави въпроси и няма да играе глупави игри — замислено каза Роланд. — Можем ли да продължим, Джейк?
— Да.
— Сигурен ли си? — попита Еди и когато хлапето кимна, забута през релсите инвалидната количка.
Роланд тръгна след тях. Джейк спря за миг и си спомни един свой сън — той и Ко пресичат железопътната линия и зверчето изведнъж скача на релсите и започва да лае като обезумяло срещу приближаващия се фар.
Хлапето се наведе и взе Ко, сетне погледна ръждясалия влак, който безмълвно стоеше на гарата. Черният му фар приличаше на мъртво око.
— Не се страхувам — прошепна. — Не се боя от теб. Фарът се съживи и мигна веднъж — краткотраен, но ярък блясък, сякаш искаше да каже: „Не мисля така, мой малък кривогледко.“
После угасна.
Никой от другите не го видя. Джейк погледна влака още веднъж, очаквайки фарът отново да светне и проклетото нещо да тръгне срещу него, но нищо не се случи.
С разтуптяно сърце той забърза след приятелите си.
3
Зоологическата градина в Топика („световноизвестната“, според табелите) беше пълна с празни клетки и мъртви животни. Някои се бяха освободили и избягали, но други бяха умрели. Големите маймуни още бяха в района, обозначен като „ЕСТЕСТВЕНА СРЕДА ЗА ГОРИЛИ“ и бяха загинали, хванати за ръце. При вида им Еди изпита желание да се разплаче. Последните остатъци от хероина бяха напуснали организма му и чувствата му постоянно заплашваха да избухнат като циклон. Старите приятели биха му се подигравали.
На пътеката зад „ЕСТЕСТВЕНА СРЕДА ЗА ГОРИЛИ“ лежеше мъртъв сив вълк. Ко предпазливо се приближи до него, подуши го, сетне започна да вие.
— Накарай го да млъкне, Джейк? Чуваш ли? — грубо извика Еди.
Изведнъж осъзна, че долавя миризма на мърша. Вонята беше слаба, почти изпарила се през горещите дни на току-що отминалото лято, но от онова, което бе останало, му се повдигна. Не си спомняше кога бе ял за последен път.
— Ко! Ела при мен!
Животинчето изрева още веднъж и се върна при него. Застана в краката му и го погледна със странните си очи със златисти кръгове. Хлапето го взе, заобиколи вълка и отново остави Ко на земята.
Пътеката ги изведе до стръмни стъпала, обрасли с бурени. Изкачиха ги и Роланд се обърна да погледне зоопарка и градините. Оттам ясно се виждаше кръгът, който правеха релсите, даващ възможност на пътниците на Чарли да обиколят целия Гейдж Парк. Зад него повей на студен вятър разпръсна падналите по Гейдж Булевард листа.
— И така падна властелинът Пърт — измърмори Роланд.
— И полето се разтресе от този гръм — довърши Джейк.
Стрелецът го погледна изненадан, като човек, събуждащ се от дълбок сън, после сложи ръка на раменете му.
— На младини играх ролята на Пърт.
— Наистина ли?
— Да. Скоро ще чуеш тази история.
4
След стъпалата имаше птичарник, пълен с мъртви екзотични птици, а зад него — кафене, рекламиращо (вероятно лицемерно, като се имаше предвид мястото) НАЙ-ХУБАВИТЕ БИЗОНСКИ КЮФТЕТА В ТОПИКА. По-нататък имаше още една желязна арка с табела, на която пишеше: „ВЪРНЕТЕ СЕ СКОРО В ГЕЙДЖ ПАРК!“ Отвъд се извисяваше криволичещият насип на магистрала. Над нея ясно се виждаха зелените табели, които бяха забелязали в началото.
— Пак разходки по магистрали — измърмори Еди и въздъхна. — Да му се не види!
— Какво искаш да кажеш, Еди?
Джейк не мислеше, че ще получи отговор, но Сузана изгледа младежа, който промърмори:
— Неприятна работа. Преди Стрелецът да ме измъкне на този свят, животът ми не беше нещо особено.
— Не е необходимо да…
— И тази история не е нищо особено. Събирахме се една група — аз, брат ми Хенри, Бъм О’Хара, защото имаше кола, Сандра Корбит и понякога приятелят на Хенри, когото наричахме Джими Полио. Написвахме имената си на листчета и ги пускахме в една шапка. Онзи, когото изтеглехме, беше… екскурзоводът, както се изразяваше Хенри. Той или тя трябваше да остане трезв. Всички други се качвахме в крайслера на Бъм и поемахме по шосе И-95 към Кънектикът или по Таконик Паркуей към Ню Йорк… Слушахме „Крийдънс“, Марвин Гей или Елвис Пресли… Беше по-хубаво нощем, когато имаше пълнолуние. Пътувахме часове наред, подали глави навън, както правят кучетата, когато се возят в кола. Гледахме луната и търсехме падащи звезди. Наричахме това разходка по магистрала. — Еди се усмихна насила. — Очарователен живот.