— Струва ми се, че е било весело — каза Джейк. — Нямам предвид дрогирането, а да се разхождаш нощем с приятелите си, да гледаш луната и да слушаш музика… Звучи чудесно.
— Е, така беше. Само дето бяхме толкова друсани, че не можехме да уцелим храстите, а пикаехме в обувките си. Това беше най-ужасното. Не разбирате ли?
— Разходка по магистрала — повтори Стрелецът. — Хайде и ние да го направим.
Излязоха от Гейдж Парк, прекосиха пътя и се насочиха към входа за магистралата.
5
Някой бе изрисувал със спрей и двата знака, обозначаващи завоя надолу към магистралата. На онзи, който гласеше „СЕЙНТ ЛУИС 350 КМ“, в черно беше надраскано:
На другия, с надпис „СЛЕДВАЩАТА ОТБИВКА ЗА ОТДИХ Е НА 15 КМ“, беше изографисано:
Алената боя беше твърде ярка, за да е избледняла през лятото. Всяка драсканица беше украсена със символ.
— Знаеш ли какво означава това, Роланд? — попита Сузана. Стрелецът поклати глава, но изглеждаше обезпокоен. Приятелите продължиха пътя си.
6
Там, където отбивката се сливаше с магистралата, двамата мъже, момчето и скункът се събраха около новата инвалидна количка на Сузана и погледнаха на изток.
Еди нямаше представа какво ще бъде движението, след като минеха Топика, но тук всички платна, водещи както на запад, така и на изток, от тяхната страна, бяха задръстени от коли и камиони. Повечето превозни средства бяха натрупани на купчини, а металните им части бяха ръждясали.
Но движението беше най-малката им грижа, докато стояха и мълчаливо гледаха на изток. Градът се простираше в продължение на петстотин метра от двете им страни. Виждаха се църковни камбанарии, заведения за бързо хранене и покривът на сграда до алея за боулинг на име „Хартланд Лейнс“. На известно разстояние отпред имаше друг изход от магистралата. На табелката пишеше „ДЪРЖАВНА БОЛНИЦА, ТОПИКА“. Зад отбивката се извисяваше масивна, стара постройка от червени тухли, с малки прозорци, надничащи като отчаяни очи иззад избуялия бръшлян. Еди реши, че това наистина трябва да е болница, вероятно „чистилище“ за социално слаби, където бедните часове наред седяха на отвратителни пластмасови столове, а лекарите ги гледаха, сякаш бяха кучешки лайна.
Зад болницата градът изведнъж свършваше и започваше изтъняването.
Приличаше на спокойно водно пространство насред огромно блато. Стигаше до двете страни на насипа на шосе И-70. Беше сребристо и трептеше. Караше пътните знаци, предпазния парапет и купищата коли също да трептят като мираж, и зловещо бълбукаше и бучеше.
Сузана запуши ушите си.
— Не знам дали ще мога да издържа. Сериозно. Не се глезя, но вече ми се повръща, пък и цял ден не съм яла.
Еди изпитваше същото. Но колкото и да му се повдигаше, не можеше да откъсне очи от изтъняването. Сякаш нереалността имаше… какво? Лице? Не. Огромното и бучащо трептене пред тях всъщност беше точно противоположното на лице, но имаше тяло… характерно излъчване… присъствие.
Да, последното определение беше най-уместното. Изтъняването имаше присъствие като демона, който бе дошъл в каменния кръг, докато се опитваха да измъкнат Джейк.
През това време Роланд ровеше в чантата си. Стигна чак до дъното, докато намери онова, което търсеше — шепа патрони. Хвана ръката на Сузана и сложи два патрона на дланта й. После извади още два и ги пъхна в ушите си. Отначало Сузана го погледна изумена, сетне се усмихна и последва примера му. Почти веднага на лицето й се изписа блаженство.
Еди свали от раменете си раницата и извади кутията с патрони 44-ти калибър, които вървяха заедно с рюгера на Джейк. Стрелецът поклати глава и протегна ръка. На дланта му имаше четири патрона — два за Еди и два за Джейк.
— Какво им има на тези? — попита младежът.