— Да, но съвсем слабо. А ти?
— Аха. Да вървим.
Все едно летяха в открит самолет през разкъсана облачност. На Сузана й се струваше, че бяха извървели десетки километри през онази боботеща пустош, която не беше нито мъгла, нито вода. Понякога съзираха очертания (хамбар, трактор, табела), после изчезваше всичко друго освен пътят, минаващ неотклонно над ярката, но някак неясна повърхност на изтъняването.
Сетне изведнъж мъглата се разсейваше. Бученето се превръщаше в монотонно бръмчене. Можеха да отпушат ушите си, поне докато стигнеха до другия край. И пак онези необятни пространства…
Е, това беше силно казано. В Канзас нямаше необятни пространства, а само полета и тук-там горички от дървета с ярко обагрени от есента листа, подсказващи наличието на извор или езеро. Нямаше големи каньони, нито прибои, разбиващи се в бреговете на Портланд, но поне в далечината се виждаше хоризонтът и човек загубваше неприятното чувство, че се намира в гробница. После отново попадаха в изтъняването. Джейк го описа най-добре, когато каза, че да бъдеш в изтъняване е все едно най-сетне да стигнеш до мираж, какъвто често се вижда край магистрала в горещи дни.
Но както и да го описваха и каквото и да представляваше изтъняването, да бъдеш вътре беше клаустрофобично и истински ад. Целият свят изчезваше, с изключение на двойните парапети на магистралата и очертанията на колите — самотни кораби, изоставени върху замръзнал океан.
„Моля те, помогни ни да се измъкнем оттук — замоли се тя на Бога, в когото вече почти не вярваше. Е, още вярваше в нещо, но откакто се събуди в света на Роланд, на брега на Западно море, представата й за невидимия свят значително се бе променила. — Моля те, помогни ни отново да намерим Лъча и да избягаме от този свят на тишина и смърт.“
Навлязоха в най-голямото чисто пространство дотогава, до пътен знак, на който пишеше „БИГ СПРИНГС 3 КМ“. Зад тях залязващото слънце грееше през пролука от облаци, разпръсквайки алени лъчи по повърхността на изтъняването и осветявайки стъклата и стоповете на колите в различни нюанси на червено. От двете им страни се простираха безплодни полета. „Пълноземието е дошло и си е заминало — помисли Сузана. — И Жетвата. Това Роланд нарича Края на годината.“ Мисълта я накара да потрепери.
— Тук ще прекараме нощта — каза Роланд.
Пред тях изтъняването отново обгръщаше магистралата — километри наред. „Оказва се, че Източен Канзас е огромен“ — помисли Сузана.
— Ще съберем дърва, без да се доближаваме до изтънява нето, и звукът няма да е толкова неприятен. Може дори да поспим, като извадим патроните от ушите си.
Еди и Джейк прескочиха предпазните парапети, слязоха по насипа и отидоха да търсят съчки край пресъхналото корито на потока, без много да се отдалечават, както ги бе предупредил Роланд. Когато се върнаха, облаците отново бяха погълнали слънцето и над света се промъкваше пепеляв, безличен здрач.
Стрелецът накъса вейки за огъня, после разпръсна около тях огниво и ги нареди по обичайния си начин, построявайки нещо като комин от дърва. През това време Еди отиде на затревената ивица в средата на магистралата, застана там, пъхна ръце в джобовете си и се загледа на изток. След няколко минути Джейк и Ко се присъединиха към него.
Роланд извади кремъка и огнивото, драсна искра и скоро малкият огън се разпали.
— Роланд! — извика Еди. — Сузана! Елате тук! Вижте това!
Сузана завъртя колелата на инвалидната количка, а Стрелецът погледна още веднъж огъня, сетне хвана дръжките и я забута.
— Какво да видим? — попита Сузана.
Еди посочи. Отначало тя не забеляза нищо, макар че видимостта беше идеална до точката, където изтъняването отново се затваряше, вероятно след четири-пет километра. После, да, имаше нещо. Някакви очертания. Ако дневната светлина не помръкваше…
— Сграда ли е? — попита Джейк. — Господи, сякаш е построена на магистралата!
— Какво ще кажеш, Роланд? — попита Еди. — Твоите очи са най-силните във вселената.
В продължение на минута Стрелецът мълча. Само гледаше нататък по затревената ивица. Накрая рече:
— Ще видим по-добре, когато се приближим.
— Я не се занасяй! — възрази младежът. — Знаеш ли какво е онова или не?
— Ще видим по-добре, когато се приближим — повтори Роланд.
Това, разбира се, не беше отговор. Върна се да нагледа огъня. Токовете на ботушите му тракаха по настилката. Сузана погледна Джейк и Еди и сви рамене. Те направиха същото… и после хлапето избухна в смях. Според Сузана то обикновено се държеше като осемнадесетгодишен младеж, но смехът му прозвуча като на малко дете. Ала тя нямаше нищо против.