— Този път не.
— Какво беше тогава?
Еди потрепери.
— Студено е.
— Да. Благодари на боговете си, че поне не вали. Есенният дъжд е зло, което трябва да бъде отбягвано, където и да си. Какво сънува?
Младежът още се колебаеше.
— Нали няма да ни предадеш, Роланд?
— Никой не може да каже със сигурност, Еди. Пък и неведнъж съм играл ролята на предател. За мой срам. Но… мисля, че онези дни минаха. Ние сме едно цяло, ка-тет. Предам ли един от вас — дори косматия приятел на Джейк — ще предам себе си. Защо питаш?
— И никога няма да се откажеш от нашето издирване.
— Да се откажа от Кулата ли? Не, Еди. Никога. Разкажи ми съня си.
Еди изпълни желанието му. Не пропусна нищо. Когато, свърши, Стрелецът се намръщи. Оръжията сякаш се бяха сглобили сами, докато младежът говореше.
— И какво означава, че съм те видял накрая да караш булдозера? Че все още не ти вярвам? И несъзнателно…
— Това психоанализ ли е? Кабалата, за която си говорехте със Сузана?
— Предполагам.
— Това са глупости — отсече Роланд. — Кал в съзнанието. Сънищата означават или нищо, или всичко. И когато означават всичко, те сякаш са послания от… ами, от други нива на Кулата и не всички са от приятели.
— Искаш да кажеш, че нещо или някой се будалка със съзнанието ми?
— Мисля, че е възможно. Но въпреки това, трябва да ме наблюдаваш. Ще го понеса, както вече ти е известно.
— Вярвам ти — заяви Еди и неловкостта, с която изрече тези думи, им придаде искреност.
Роланд изглеждаше трогнат, почти потресен, и събеседникът му се зачуди как е могъл да смята този човек за робот. Може и да му липсваше въображение, но не беше безчувствен.
— Нещо в съня ти ме безпокои, Еди.
— Булдозерът ли?
— Да, машината. Заплахата за розата.
— Джейк видя розата. Беше чудесна.
Стрелецът кимна.
— В неговото време, точно в онзи ден, розата беше избуяла и цъфтеше. Но това не означава, че вечно ще бъде така. Ако започне строежът… Ако булдозерът дойде… Трябва да опазим розата. На всяка цена.
— Мислиш, че това е поредната врата, нали? Онази, която води към Тъмната кула.
Роланд го погледна. От очите му струеше звездна светлина.
— Мисля, че това може да е Кулата. И ако е разрушена…
Очите му се затвориха. Не каза нищо повече.
Еди дълго лежа буден.
11
Новият ден беше ясен и студен. На силната слънчева светлина нещото, което Еди бе забелязал вечерта, се виждаше по-ясно… Но още не можеше да се определи какво е. Поредната гатанка. Писнало му беше от тях.
Стоеше и го гледаше, присвил очи и пазейки си сянка с длан. Сузана беше от едната му страна, а Джейк — от другата. Роланд обикаляше около огъня и прибираше тяхната гуна — дума, която по всяка вероятност означаваше всичките им вещи. Не изглеждаше притеснен от нещото пред тях, нито че знаеше какво е то.
На какво разстояние се намираше? На петдесет километра? На деветдесет? Отговорът явно зависеше от перспективата и той не можеше да прецени. Със сигурност чувстваше едно — Джейк имаше право поне за две неща. Онова беше някаква сграда и се простираше и върху четирите платна на магистралата. Как инак щяха да я виждат? Би трябвало да чезне в изтъняването… или може би не беше така?
„Може би се издига на някое от онези открити пространства, които Сузана нарича «дупки в облаците»? Или изтъняването свършва, преди да стигнем дотам. Или е проклета халюцинация. Трябва да го избиеш временно от главата си. Предстои ти още една разходка по магистрала.“
Но сградата продължаваше да привлича вниманието им. Приличаше на синьо-златиста дреха от „Хиляда и една нощ“… само че според Еди синьото беше откраднато от небето, а златистото — от току-що изгрялото слънце.
— Роланд, ела тук за малко!
Отначало помисли, че Стрелецът няма да го направи, после той сгъна парчето кожа, завърза го за раницата на Сузана, изправи се, протегна се и тръгна към тях, като промърмори.
— Изглежда, никой освен мен не се грижи за домакинството.
— Ще се включим — успокои го Еди. — Винаги го правим, нали? Но първо погледни онова нещо.
Роланд хвърли само един бегъл поглед, сякаш не искаше да признае съществуването на нещото.