— Стъкло е, нали? — попита младежът.
Стрелецът пак хвърли бегъл поглед.
— Мисля, че да.
— Там, откъдето идваме, има много стъклени сгради, но повечето са административни. Онова прилича на нещо от Дисниленд. Знаеш ли какво е?
— Не.
— Тогава защо не искаш да го погледнеш? — попита Сузана.
Роланд за трети път хвърли бегъл поглед и отвърна:
— Защото означава неприятности. И е на пътя ни. Не е необходимо да се притесняваме предварително.
— Днес ще стигнем ли дотам? — попита Джейк.
Роланд сви рамене. Лицето му още беше непроницаемо.
— Ще има вода, ако Господ пожелае — добави.
— Господи, можеше да натрупаш състояние, ако пишеше предсказания — възкликна Еди.
Надяваше се на усмивка, но Роланд остана сериозен. Върна се на пътя, коленичи, нарами чантата и раницата си и зачака останалите. Пътешествениците се приготвиха и отново поеха на изток по магистрала 70. Стрелецът вървеше най-отпред. Главата му беше наведена, а очите — вторачени в носовете на ботушите.
12
Роланд мълча през целия ден и докато се приближаваха към сградата, Сузана установи, че не е ядосан, нито се безпокои за нещото пред тях, а мисли за историята, която щеше да им разкаже тази вечер.
Спряха да обядват. Сградата се виждаше ясно — постройка с множество кули, сякаш направена изцяло от светлоотразяващо стъкло. Изтъняването се намираше близо до нея, но дворецът се извисяваше над всичко. Кулите му се бяха устремили към небето. Изглеждаше изключително странен тук, насред равнините на Източен Канзас, но Сузана не бе виждала по-красива сграда през живота си.
Колкото повече се приближаваха, толкова по-трудно им беше да откъснат очи от палата. Да наблюдават пухкавите облаци, носещи се над небесносините бойници и стени на замъка, беше като великолепна илюзия… И все пак постройката беше солидна. И неоспорима. Част от това, но не всичко, вероятно се дължеше на факта, че хвърляше сянка. Просто имаше присъствие. Сузана нямаше представа кой е издигнал такъв приказен дворец в тази пустош, но сградата действително съществуваше. Предположи, че е време да каже на другите.
13
Настаниха се да пренощуват, без да разговарят. Мълчаливо гледаха как Роланд подреди дървата за огъня, седнаха край него и наблюдаваха как залезът превърна огромната стъклена сграда пред тях в огнен замък. Кулите и бойниците заблестяха първо в яркочервено, после в оранжево и накрая в златисто, което бързо избледня до охра, когато на небосвода над тях се появи Старата звезда…
„Не, момиче — помисли Сузана. — Това е Полярната звезда. Същата, която виждаше у дома, докато седеше на коленете на баща си.“
Но тя искаше да види Старата звезда. И Старата майка. Изненада се, когато изпита копнеж по света на Роланд, а после се зачуди защо се изненадва. В края на краищата това беше един свят, в който никой не я наричаше нито негърка, нито кучка (поне още не й се беше случило) и там намери любов… и приятели. Последното предизвика сълзи в очите й и тя притисна Джейк в обятията си. Той усети, че го прегръщат и се усмихна. Очите му бяха притворени. На известно разстояние, неприятното, но поносимо дори без патрони в ушите ромолене на изтъняването пееше стенещата си песен.
Когато и последните оттенъци жълто започнаха да избледняват от замъка, Роланд ги остави да седят на платното на магистралата и се върна при огъня. Приготви още еленово месо, увито в зелени листа, и раздаде храната. Нахраниха се, без да разговарят. Сузана забеляза, че Стрелецът не яде почти нищо. Когато свършиха, над стените на двореца се бе разпръснал Млечния път и отраженията на звездите ярко блестяха в стъклата като огънчета в спокойни води.
Най-после Еди наруши тишината.
— Не е необходимо да го правиш. Извинен си. Простено ти е. Или каквото там искаш да чуеш, за да махнеш онова изражение от лицето си.
Роланд не му обърна внимание. Пи вода, подпирайки кожения мях на лакътя си като селяк, който пие от бъклица, отметнал глава назад и вторачил поглед в звездите. Последната глътка изплю на пътя.
— Живот за реколтата — подхвърли Еди, но не се усмихна.
Стрелецът не каза нищо, но лицето му пребледня, сякаш бе видял призрак. Или го бе чул.
14
Роланд се обърна към Джейк: