Щеше да го види под светлината на Целуващата луна.
Сумтейки, Рия от хълма Кьос издърпа сандъчето, изправи се, пъхна го под мишница и излезе от стаята.
2
Къщурката се намираше в подножието на хълма От жътва до края на Широкоземието и бе предпазена от най-силните пориви на зимния вятър, който духаше почти непрекъснато в тези планини. Пътеката, водеща до най-високата точка на възвишението, на светлината на пълната луна приличаше на сребърна бразда. Пъшкайки, старицата тръгна нагоре по нея. Белите й коси стърчаха около главата на мръсни кичури, а старческите гърди се люшкаха насам-натам под черната рокля. Котаракът вървеше в сянката й и мъркаше.
На върха на хълма вятърът разроши косите й и донесе стенещото ромолене на изтъняването, което си бе проправило път до отсрещния край на Айболт Каньон. Малцина се интересуваха от звука му, но тя го харесваше. Струваше й се като приспивна песен. Над главата й плуваше луната. Сенките върху ярката й повърхност изобразяваха лицата на влюбени, които се целуват… ако можеше да се вярва на обикновените хора на земята. Глупаците долу виждаха различно лице при всяко пълнолуние, но вещицата знаеше, че луната има едно-единствено лице. На Демона. На смъртта.
Никога не се бе чувствала по-жизнена.
— О, мой красавецо — прошепна и докосна ключалката с изкривените си пръсти. Между свитите кокалчета проблесна бледа червена светлина и се чу изщракване. Дишайки тежко, като човек, който е тичал, тя сложи сандъчето на земята и го отвори.
Отвътре бликна розово сияние, по-слабо от това на Целуващата луна, но безкрайно по-красиво. Докосна сбръчканото лице, наведено над сандъчето, и за миг го подмлади.
Мъсти протегна глава, прилепи уши до черепа си и задуши. Старческите му очи бяха обагрени по краищата с розовата светлина. Рия мигновено изпита ревност.
— Махай се, глупчо! Това не е за такива като теб.
Мъсти се дръпна назад, съскайки като чайник, и обидено закрачи към хълмчето, бележещо самия връх на Кьос. Седна там, като се преструваше на възмутен, и заблиза лапите си, докато вятърът неспирно разрошваше козината му.
В сандъчето, надничайки от кадифена плетена торба, лежеше стъклено кълбо. Беше изпълнено с розовата светлина, която пулсираше като сърце.
— О, красавецът ми — измърмори Рия и го вдигна. Задържа кълбото пред очите си и пулсиращото му сияние потече по сбръчканото й лице — досущ дъжд.
— О, жив си! Да!
Изведнъж сиянието потъмня и стана червено. Старицата го усещаше как пулсира в ръцете й и отново почувства онази удивителна влага между краката си, онзи прилив на похот, който мислеше, че отдавна е загубила.
Сетне пулсирането утихна и светлината в стъкленото кълбо се сви като венчелистчета на цвете. На нейно място се появи мрак… сетне трима ездачи. Отначало Рия помисли, че това са мъжете, които й бяха донесли стъклената топка. Но сетне видя, че са по-млади — дори от Дипейп, който беше двайсет и петгодишен. На седлото на онзи вляво сякаш имаше птичи череп. Странно, но наистина беше така.
После двама от тях изчезнаха, по-скоро се… затъмниха. Остана само младият мъж в средата. Беше с джинси и ботуши и шапка с плоска периферия, закриваща горната половина на лицето му. Яздеше с лекота и първата й тревожна мисъл беше: „Стрелец! Дошъл е на изток от Вътрешните Баронства. Да, вероятно от самия Гилеад!“ Но не беше необходимо да види горната половина на лицето му, за да разбере, че той е почти дете и на колана му няма револвер. И все пак не мислеше, че младежът е дошъл невъоръжен. Де да можеше да вижда по-добре…
Долепи кълбото до носа си и промълви:
— По-близо, хубавецо! Още по-близо!
Не знаеше какво да очаква — по всяка вероятност нищо, но в тъмния кръг фигурата наистина се уголеми. Все едно плаваше във вода. Рия видя, че на седлото му няма череп, а къс лък. А от дясната страна, където един стрелец би трябвало да носи пушка в калъф, имаше колчан със стрели. Този мъж не беше от Старците. Лицето му съвсем не изглеждаше така… Не беше и от Външната арка.